Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
— Държиш се като мъж, хлапе — каза Малатеста.
Имаше и гняв, и възхищение в гласа му. Ала аз вече бях преминал онази точка, от която връщане назад няма и след която думите бяха излишни. Не ме беше грижа нито за неговия гняв, нито за неговото възхищение, нито за неговото пренебрежение. Тъй че се завъртях, без да проронвам дума, както бях виждал да го прави толкова пъти капитан Алатристе. С леко отпуснати крака, с камата в едната ръка и с шпагата в другата, сдържах дъха си, готов за последната атака. Това, което най-много помага да умреш добре, бях чул веднъж капитанът да казва, е да знаеш, че си сторил всичко, което е било по силите ти, за да го избегнеш.
Тогава зад сенките, които ме заобикаляха, прозвуча пистолетен изстрел. Отблясъкът на изстрела очерта фигурите на неприятелите ми. Още никой от тях не беше паднал на земята, когато друг изстрел озари Аламеда и на светлината му можах да видя капитан Алатристе, Копонс и дон Франсиско де Кеведо, които с шпаги в ръце се спускаха към нас, сякаш излезли из недрата на земята.
Да му се не види, стана тя тогава, каквато стана. Нощта се превърна във водовъртеж от сипещи се удари с ножове, звън на стомана, искри и викове. Имаше две тела на земята и осмина мъже, които се биеха около мен. Неясни фигури, които на моменти се разпознаваха едни други по гласовете и си налитаха с шпаги, сред силни сблъсъци, скокове и размахване на плащове. Сграбчих още по-здраво своята шпага в десницата си и без помайване се насочих срещу мъжа, който ми се стори, че се намира най-близо. В онази суматоха с невероятна лекота, от която най-учуден бях аз самият, мушнах цяла педя от острието на шпагата в тялото му. Забих я, сетне я извадих и раненият се преобърна с вой — така разбрах, че не е Малатеста, — и ми отвърна със свиреп удар, който успях да спра с помощта на камата, макар да прекърши предпазните й куки и да рани пръстите на лявата ми ръка. Нахвърлих се срещу него с ръка, изтеглена назад, като държах хладната стомана с върха напред, и усетих намушкване в елека. Без да му обръщам внимание, притиснах острието на неприятеля си между лакътя и подмишницата си, за да го държа там, докато забивах отново и отново шпагата си. Този път тя проникна доста навътре и той падна на земята, аз — също, заедно с него. Вдигнах камата, за да го довърша тутакси, ала той вече не помръдваше и от гърлото му излизаше пресипналото хъркане на човек, давещ се в собствената си кръв. Тъй че, застанал на колене върху гърдите му, изтеглих шпагата си от него и се върнах към битката.
Сега силите бяха по-изравнени. Копонс, когото познах по ниския ръст, притискаше един от неприятелите ни, онзи, когото бях чул да ругае страховито между един и друг замах с шпагата и който сега изведнъж замени хулите с болезнени стенания. Дон Франсиско де Кеведо сновеше, накуцвайки, между двама противници, които бяха далеч от неговото ниво, понеже той се биеше така добре, както обикновено. Капитан Алатристе, който беше потърсил Малатеста сред разразилата се схватка, се оправяше с него малко по-нататък, край единия от каменните фонтани. Огледалото на луната във водата отразяваше двата силуета с оръжията им, които си навлизаха остро с крака и скъсяваха дистанцията с лъжливи замахвалия, финтове и ужасяващи удари. Забелязах, че на италианеца му бяха изхвръкнали от главата и бъбривостта, и проклетото му подсвиркване. Нощта не беше от тия, в които прахосваш дъх в излишни неща.
Една тъмна фигура застана между тях и мен. Ръката ме болеше от толкова движения и вече чувствах умора. Започнаха да валят удари и аз заотстъпвах, като се пазех по най-добрия начин, на който бях способен и който не беше никак лош. Опасявах се да не се натъкна на някое от езерцата, които знаех, че се намират някъде зад мен, макар че едно накисване във водата винаги си е за предпочитане пред подгизване в кръв. Отървах се от тая дилема, когато Себастиан Копонс, освободил се от съперника си, се втурна към моя и го принуди да се справя едновременно на два фронта. Арагонецът се биеше като машина, притискайки онзи и заставяйки го да отделя повече внимание на него, отколкото на мен. Това ме улесни да му се шмугна отстрани и да се опитам да го наръгам едновременно със следващия удар на Копонс. И щях да го направя, когато откъм болницата „Амор де Диос“, оттатък каменните колони, се зададоха светлини и се чуха гласове: „Предайте се, предайте на кралското правосъдие!“