Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
— Имаме си компания! — измърмори Кеведо между два удара с шпага.
Първият, който си плю на петите, беше приклещеният от Копонс и мен. За по-малко от едно „ite missa est“37 дон Франсиско също се оказа сам. От противниците ни оставаха трима на земята и един четвърти, който се отдалечаваше с болезнени стонове, влачейки се между храсталаците. Отправихме се към капитана и щом стигнахме фонтана, го видяхме: непомръдващ, все още със стоманата в ръка, загледан в мрака, в който се беше стопил Гуалтерио Малатеста.
— Да си вървим — каза Кеведо.
Светлините и гласовете на съдебните пристави наближаваха все повече. Продължаваха да се позовават на краля и правосъдието, но не бързаха да приближат, бояха се от лоша среща.
— А Иниго? — попита капитанът, все така обърнат по посоката, в която беше избягал неприятелят му.
— Иниго е добре.
Едва тогава Алатристе се извърна да ме погледне. На бледата светлина на луната ми се стори, че очите му се взираха в мен.
— Никога повече не прави така — каза той.
Заклех се, че никога повече няма да правя така. После събрахме шапките и плащовете си и хукнахме да бягаме под брястовете.
Оттогава е изминало много време. И през годините всеки път, когато се връщам в Севиля, минавам отново по стъпките си в Аламеда, — която се е запазила почти същата, каквато я знаех, — и там неотменно се оставям да ме обгърнат спомените. Има места, които бележат географията на човешкия живот. Това беше едно от тях, както такива бяха Портата на душите, тъмниците на Толедо, равнините на Бреда или полята на Рокроа. Измежду всичките тях Аламеда де Еркулес заема специално място. Без да си давам сметка, бях възмъжал във Фландрия. Но го проумях едва онази нощ в Севиля, когато се озовах сам срещу италианеца и главорезите му, сграбчил шпага в ръка. Анхелика де Алкесар и Гуалтерио Малатеста, без да си го поставят за цел, ми направиха услугата да осъзная ясно това. По този начин научих, че е лесно да се биеш, когато другарите ти са наблизо, или когато те наблюдават очите на жената, която обичаш, вдъхвайки ти сила и кураж. Трудно е да се сражаваш сам в тъмнината, без друг свидетел освен собствената ти чест и собствената ти съвест. Без награда и без надежда.
Беше дълъг път, да му се не види. И всички действащи лица в тази история — капитанът, Кеведо, Гуалтерио Малатеста, Анхелика де Алкесар, отдавна са мъртви. Единствено в тези страници мога да ги накарам да оживеят отново, припомняйки си ги такива, каквито бяха. Техните сенки, едни възлюбени, други ненавистни, остават непокътнати в паметта ми, заедно с онази сурова, бурна и пленителна епоха, каквато за мен винаги ще бъде Испания на моето юношество и Испания на капитан Алатристе. Сега съм с посивели коси, спомените ми са тъй горчиво-сладки, каквито дарява всяка бистра памет, и споделям особената умора, която всички те изглежда носеха със себе си. С течение на годините аз също научих, че ясният ум се заплаща с безнадеждността и че животът на испанеца винаги е представлявал бавно пътуване наникъде. Докато изминавах своя път, изгубих много неща, но и спечелих някои. Сега, в това пътуване, чийто край продължавам да не виждам — понякога съм склонен да подозирам, че Иниго Балбоа никога няма да умре, — притежавам примирението на спомените и тишината. И най-сетне разбирам защо всички герои, на които съм се възхищавал в онази епоха, са били все уморени герои.
Едвам успях да поспя в онази нощ. Легнал на сламеника, чувах отмереното дишане на капитана, докато гледах как луната се скрива зад един ъгъл на отворения прозорец. Челото ми гореше, сякаш имах треска, а потта напояваше чаршафите ми. От близкия публичен дом понякога се разнасяше женски смях или подрънкване на китара.
Възбуден, неспособен да склопя очи, аз станах и както си бях бос, отидох до прозореца и подпрях лакти на перваза. Луната огряваше покривите и те изглеждаха нереални, а дрехите на просторите по терасите висяха неподвижни, подобно на бели савани. Естествено, мислех за Анхелика.
Не чух капитан Алатристе, докато не се озова до мен. Беше по риза и бос като мен. Той също се загледа в нощта, без да проговаря, а аз погледнах крадешком орловия нос и гъстите му мустаци, които подчертаваха войнствеността на внушителния му профил.
— Тя е вярна на своите — рече той накрая.
Това „тя“ в неговата уста ме накара да потреперя. После кимнах, без да проронвам дума. Въпреки малкото ми години бях готов да споря по всеки въпрос, свързан със случката. С изключение на този, а пък и беше съвсем ненадейно, но бях в състояние да разбера това.
37
Последните думи от католическата литургия, обозначаващи края й. — Б.пр.