Годината на Кобрата [bg]

— Да, ще се върнат. Те са като река: знаят, че рано или късно препятствието по пътя им ще се разпадне. Ще дойдат и няма да имат милост, особено след понесените вече загуби.

Очаквах ново нападение преди залез-слънце, но така и не се случи. Отидох до края на оазиса и напрегнах докрай слуха и зрението си, но нямах представа какво се случва. Предложих злато и един скаут отново се качи на палмата — малка фигурка, която се полюшваше на фона на притъмнялото небе. Отначало помислих, че е задрямал, стоеше неподвижно, вкопчен в дървото, но после по жестовете му разбрах, че сред тревата се случва нещо, но не можех да чуя думите му. Направих му знак да слезе. Той слезе бързо като маймуна, с насинено и раздрано тяло и разранени ръце, но с блеснал поглед.

— Има и някаква друга сила, господарю — прошепна той. — Господарю, не повярвах на очите си. Мъже в бяло, като пустинни обитатели — направи знак с ръка. — Със скрити лица. Видях и врага, и тази нова армия.

Усетих как стомахът ми се свива.

— Хети?

— Не, господарю. Движат се бързо, сякаш знаят точно къде са Прилепите.

— Идват да ни помогнат?

Мъжът поклати глава.

— Не знам какво става, господарю — взе една клонка, клекна и нарисува дъга в пясъка. — Това е краят на оазиса — обясни. После нарисува още една. — Това са Вечерните прилепи, а тук, господарю — премести пръчката още по-назад той и нарисува трета дъга, — са онези непознати мъже, които приближават.

— И нямат оръжие?

— Нищо не проблясва. Отначало помислих, че очите ми ме лъжат. Видях единствено белите кърпи за глави. Нямаше копия, но може би носят лъкове.

Съвсем объркан, аз го оставих в оазиса и навлязох сред тревата. Не разбирах какво става. Най-накрая го чух — далечен писък. Веднага наредих на малката група да вземе оръжията и се върнахме зад барикадата. Стояхме така — стрели на тетивата и готови оръжия и купи огън. Така и не разбрах какво наистина се случи. Как мистериозните ни спасители бяха успели да обкръжат Вечерните прилепи на открито, да ги накарат да се покажат и да ги повалят със снопове стрели, ками или мечове? Звуците на битката се приближаваха все повече. От време на време от тревата изскачаше по някой Прилеп с разширени от ужас очи, когото ние сваляхме със стрели. Сблъсъкът се развиваше вече съвсем близо, макар че все по-малко врагове се появяваха. Заключих, че Прилепите вероятно са били обкръжени, а пътят им — отрязан. От ужасните писъци, които отекваха откъм тревистата равнина, и сенките, които притичваха под залязващото слънце, съдех, че ги избиват един по един.

Слънцето се спусна зад хоризонта като гневна огнена жарава. Тревата се движеше като оживяла на силния вятър, който донесе дъждовни облаци. Стъмни се. Смразяващите кръвта писъци замлъкнаха, последва ги тишина, нарушавана единствено от тропота на големите дъждовни капки в продължение на няколко часа. Облаците се разнесоха, но ние все още не смеехме да помръднем и стояхме приклекнали в напрегнато очакване. Накрая чухме рог, запалена стрела изсвистя от тъмнината и се заби в една от палмите.