Годината на Кобрата [bg]

Мерире планираше ловците му да ни настигнат, преди да се стъмни! Щяха или да атакуват незабавно, или да изчакат до сивкавата светлина между зората и деня. Опитах се да си припомня всичко за Прилепите: оръжията, облеклото от кожи, зловещите щитове криле, прикрепени на гърбовете им. Някои носеха лъкове, повечето — копия, мечове или тояги, идеални за ръкопашен бой при засада или изненадващо нападение. Стигнах до заключението, че не можем да помръднем — едно нападение на открито щеше да бъде фатално. Обръчът от дървета, който представляваше оазисът, беше малък и най-доброто място за отпор. Раздадох заповеди. Колчаните бяха изпразнени, лъковете — в готовност. Удвоих охраната и навлязох навътре във високата трева. Беше суха и груба, а земята под нея — твърда. Върнах се в лагера, като се опитвах да прикрия чувството си на отчаяние и гняв. Набила вече вадеше оръжията ми; самата тя бе затъкнала вавилонска кама с назъбена дръжка в колана си. Косата й беше прибрана и вързана стегнато, а лицето й — строго и сериозно. Извадих стъкленица с отрова, която винаги носех със себе си, и я сложих в ръката й, но тя ми я хвърли обратно.

— Не трябва да те заловят жива — прошепнах. Сложих ръка на тила й, притеглих я към себе си и я целунах жадно по устата. — Виждала си жестоките боядисани лица на Вечерните прилепи, нали? Ще връхлетят светкавично и безшумно като шепота на листата. Не трябва да те заловят жива!

— Няма да ме заловят — усмихна се тя със стиснати устни, — нито пък теб. Господарю Маху, не знам какво са решили боговете, но съм сигурна, че не ни е писано да умрем тук.

Приближи се до мен. Наоколо наемниците вече тичаха напред-назад, Джарка даваше нареждания каруците да бъдат придърпани по-близо, за да оформят вътрешен кръг.

— Ти си Маху — притисна пръсти върху устните ми тя. — Песоглавеца от Юга. Ти си хитър. Мисли, господарю!

Мислих. Мислих за онези диваци, прииждащи през тревистата равнина. Усмихнах се при мисълта за босите им крака. Погледнах тревата и се зачудих дали да не я подпаля, но пък вятърът не беше постоянен и лесно можеше да ни навреди, вместо да ни помогне. Босите крака обаче бяха нещо друго. Помолих се на Секмет, Гълтачката с лъвска глава, Носителката на унищожение и разруха, а после и на Хор, който изгаря милиони с един поглед. Седнах и затворих очи. За миг се пренесох в Тива със сребровърхите обелиски, храмове със златни куполи и огромни улици с лъвски статуи от червена скала и лъскави черни сфинксове. Представих си Анхесенамон в красивата роба и напомадена перука, седнала гордо на златен стол в бляскава зала. Трябваше да се върна там!

Отворих очи. Тревата се огъваше под напора на силния вятър, наоколо наемниците бърбореха помежду си, а храстите и дърветата сякаш шепнеха в хор. Звън на оръжия ме върна в грубата реалност. Някъде там, сред тревата, рояк демони прииждаше към нас с намерението да пролива кръв. Погледнах нагоре. На фона на небето лешоядите предусещаха кръвопролитието и изчакваха търпеливо.