Годината на Кобрата [bg]
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Египетски загадки #9
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9789545289354
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Годината на Кобрата [bg]». Краткое содержание книги:
— Трябват ми двама мъже, най-добрите катерачи — посочих палмовата горичка. — Искам да се покатерят на онези дървета и да огледат надалеч зад нас. Следят ни. Трябва да разберем колко са и на какво разстояние.
Наемниците са свикнали с опасностите, кръвопролитията и внезапната смърт. Дори се зарадваха, че могат да се махнат за малко на сянка и хлад от прахоляка, да не говорим и за златото. След остри разпри двама пристъпиха напред. Макар да заявиха, че са свикнали с височини, бяха леко нервни от перспективата за опасното катерене. Дадох по един дебен и на двамата.
— Ако се върнете живи и здрави, ще има повече — ухилих се аз.
Целият лагер наблюдаваше началото на катеренето. Единият падна, отскочи няколко пъти като камък, после удари земята и писъците му замлъкнаха. Лагерният лечител го прегледа, но поклати глава тъжно. Наредих да прережат гърлото му, а мястото му зае друг. Накрая и двамата се покатериха до върха на палмите, които се люшкаха опасно на вятъра. Бяха взели въжета и се овързаха за дърветата за по-сигурно — приличаха на две черни точици на фона на тъмносиньото небе. Викаха си един на друг и си даваха знаци, после внезапно започнаха да слизат. Стигнаха до земята задъхани и с изпонарязани от твърдата кора на дърветата ръце и крака.
— Господарю — едва успя да изрече един от тях, — прав си! Наистина ни следват.
— Колко далече?
— Могат да ни стигнат до залез-слънце — отвърна другият.
— А колко са?
— Трудно е да се види, приличат по-скоро на вълни в тревата. Може би общо двеста.
Мерире планираше ловците му да ни настигнат, преди да се стъмни! Щяха или да атакуват незабавно, или да изчакат до сивкавата светлина между зората и деня. Опитах се да си припомня всичко за Прилепите: оръжията, облеклото от кожи, зловещите щитове криле, прикрепени на гърбовете им. Някои носеха лъкове, повечето — копия, мечове или тояги, идеални за ръкопашен бой при засада или изненадващо нападение. Стигнах до заключението, че не можем да помръднем — едно нападение на открито щеше да бъде фатално. Обръчът от дървета, който представляваше оазисът, беше малък и най-доброто място за отпор. Раздадох заповеди. Колчаните бяха изпразнени, лъковете — в готовност. Удвоих охраната и навлязох навътре във високата трева. Беше суха и груба, а земята под нея — твърда. Върнах се в лагера, като се опитвах да прикрия чувството си на отчаяние и гняв. Набила вече вадеше оръжията ми; самата тя бе затъкнала вавилонска кама с назъбена дръжка в колана си. Косата й беше прибрана и вързана стегнато, а лицето й — строго и сериозно. Извадих стъкленица с отрова, която винаги носех със себе си, и я сложих в ръката й, но тя ми я хвърли обратно.
— Не трябва да те заловят жива — прошепнах. Сложих ръка на тила й, притеглих я към себе си и я целунах жадно по устата. — Виждала си жестоките боядисани лица на Вечерните прилепи, нали? Ще връхлетят светкавично и безшумно като шепота на листата. Не трябва да те заловят жива!
— Няма да ме заловят — усмихна се тя със стиснати устни, — нито пък теб. Господарю Маху, не знам какво са решили боговете, но съм сигурна, че не ни е писано да умрем тук.
Приближи се до мен. Наоколо наемниците вече тичаха напред-назад, Джарка даваше нареждания каруците да бъдат придърпани по-близо, за да оформят вътрешен кръг.
— Ти си Маху — притисна пръсти върху устните ми тя. — Песоглавеца от Юга. Ти си хитър. Мисли, господарю!
Мислих. Мислих за онези диваци, прииждащи през тревистата равнина. Усмихнах се при мисълта за босите им крака. Погледнах тревата и се зачудих дали да не я подпаля, но пък вятърът не беше постоянен и лесно можеше да ни навреди, вместо да ни помогне. Босите крака обаче бяха нещо друго. Помолих се на Секмет, Гълтачката с лъвска глава, Носителката на унищожение и разруха, а после и на Хор, който изгаря милиони с един поглед. Седнах и затворих очи. За миг се пренесох в Тива със сребровърхите обелиски, храмове със златни куполи и огромни улици с лъвски статуи от червена скала и лъскави черни сфинксове. Представих си Анхесенамон в красивата роба и напомадена перука, седнала гордо на златен стол в бляскава зала. Трябваше да се върна там!
Отворих очи. Тревата се огъваше под напора на силния вятър, наоколо наемниците бърбореха помежду си, а храстите и дърветата сякаш шепнеха в хор. Звън на оръжия ме върна в грубата реалност. Някъде там, сред тревата, рояк демони прииждаше към нас с намерението да пролива кръв. Погледнах нагоре. На фона на небето лешоядите предусещаха кръвопролитието и изчакваха търпеливо.