Годината на Кобрата [bg]

Стрелците ни пуснаха пернати снопове смъртоносни стрели, които предизвикаха остри писъци. Отбихме първия им набег. Чух плющенето на камшиците, с които капитаните им ги тласкаха напред, и те прииждаха — с мощни копия, свистящи тояги и яростни брадви — като побеснели кучета. Мерире беше върховен жрец, но със сигурност не беше войник. Свирепият вид не може да прогони храбростта или, в моя случай, истинския ужас, който може да превърне и най-големия страхливец в боец. Войниците на Мерире, независимо от външния им вид, бяха просто наемници, измет, която се носи около Голямата зелена вода и продава копието си за няколко медни дебена, шепа жито и кана бира. Като всички чакали, те очакваха лесна победа, но ги посрещна цялата ярост на подземния свят. Биехме се като осъдени на смърт, дори Набила бе грабнала лъка.

Аз се сблъсках с един от вражеските главатари с лъснало от боя лице, медни пръстени, гривни и проблясваща на светлината на факлите огърлица. Мъж на не-тут-ааиут, големите думи, ухилен до уши, с гъста черна коса, увита около главата, и кожа като на чакал. Въоръжен беше с огромна брадва и бойна тояга и ме избута назад, като изкопчи извития ми меч настрани и подритна пясък в очите ми, за да ме заслепи. Аз се препънах, претърколих се и грабнах една главня от огъня. Поизправих се и я насочих към лицето му, но той се извъртя. С онзи грозен щит, приличен на крила, изглеждаше като ангел на смъртта от ада. Не знам какво стана след това. Той се опита да отблъсне удара, но щитът се размина и го ударих отстрани покрай папирусовите върхове на крилата. Те пламнаха мигновено, пламъците се извисиха, а ръкомахането му само ги разпали допълнително. Той изцяло забрави за мен и започна да крещи, като дърпаше придържащите щита въжета в отчаян опит да избегне огнената агония. Аз се хвърлих към него, извадих камата си от прогизналия от пот колан, забих я дълбоко в корема му и преди да го отблъсна, извъртях острието нагоре.

Постепенно нападението отслабна и враговете ни се разбягаха. Тръгнахме да търсим ранени. Двама от по-възрастните ни писари бяха с тежки рани и с нищо не можехме да им помогнем, така че лекарят се смили над тях и ги накара да извърнат поглед, докато прерязва гърлата им. Що се отнася до врага, аз лично отсякох главите на двама пленници и ги набучих на дръгливите храсти в периферията на оазиса. На останалите прибрах всички вещи, после ги накарах да коленичат, независимо колко тежко са ранени. Минах покрай всеки един с вдигната тояга и размазах черепите им. Наредих телата им да бъдат изхвърлени сред тревата, като не преставах да редя обиди към скритите само на няколко метра остатъци от врага. Вечерните прилепи разпериха отново свистящи крила, само че този път се отказаха от нападението малко преди да се покажат от високата трева.