Годината на Кобрата [bg]

— Добър вечер, господарю, гладен ли си? Скоро ще е готово.

— Изглежда си направо готово — побутнах черпака към устата му. — Сръбни малко, опитай го, един готвач винаги пробва ястието си.

Лицето на кривогледия издаде всичко, ръката му мигновено посегна към оставения на един камък нож. Аз обаче го изритах настрани. И отново побутнах черпака към него.

— Яж. Яж колкото можеш.

— Не съм гладен, господарю.

— Как така не си гладен? Твоята дажба е като на всички останали, цял ден си се трудил, а не си достатъчно гладен да сръбнеш от гозбата? Кажи ми — седнах на земята аз, — откъде си?

— Господарю… — запелтечи той.

Устата му бе пресъхнала, едва говореше. Лицето му бе тясно и жестоко, с дебнещи черни очи. Набила се промъкна зад него с нож в ръка. Други от лагера се заинтригуваха. Джарка също притича.

— Господарю?

За пореден път побутнах черпака към устата на готвача.

— Пий! — наредих аз. — Пий!

Той отказа.

Джарка извика стражата. Мъжът се съпротивляваше, но аз наредих да вържат ръцете му зад гърба. Накарах го да коленичи; на врата му нахлузиха въже и по мой знак Джарка мушна една пръчка. Готвачът пищеше, а аз използвах момента да наливам черпак след черпак в устата му, като дърпах главата му назад и го принуждавах да гълта. Вече целият лагер се беше размърдал, стражите притичаха от периферията на лагера, за да видят какво става. Той се опита да повърне, като обясни, че му е станало лошо. Накарах да го дотътрят до отходните ями и да го сложат да клечи, после клекнах до него и накарах останалите да се отдалечат. Отначало нямаше следа от отрова, но скоро забелязах, че по лицето му избива пот, а очите му натежават. Той стенеше и се клатеше напред-назад, коремът му къркореше. Успях да се отдалеча навреме, преди да започне да повръща. Наредих казаните да бъдат свалени от огъня, а врящата вътре гозба да бъде изляна върху него. Известно време постоях да го гледам как се гърчи. Кръвоносните съдове по лицето, гърдите и корема му набъбнаха. Клекнах отново до него.

— Бърза смърт? — прошепнах в ухото му. — Ако искаш бърза смърт, кажи ми кой ти нареди да ни отровиш?

— Кеб-шерът — промълви той, — кеб-шерът ми даде сребро.

Кимнах на Джарка, който бързо се отдалечи. За миг настъпи объркване, но най-накрая откриха личните вещи на готвача, които Джарка донесе: изтъркана торба с достатъчно сребро и злато да купят сърцето на всеки наемник.

— Кеб-шерът — прошепнах аз. — Е, теб поне ще изпратя в Пъкъла преди него.

Извадих ножа си, хванах го за косата и прерязах гърлото му. После наредих да бъдат проверени всички провизии, но за радост не открихме нищо отровено.