Измамата на Опал [bg] [ЛП]

— Довършваме изреченията — довърши Мърв, макар да знаеше, че ще си плати.

— Млъкни, пълен малоумник такъв — сопна се Опал и стрелна Мърв с отровния си поглед. — Дръж си оръжието горе, а устата затворена. Не става въпрос за вас, а за мен. Запомнете това и може и да не ликвидирам и двама ви.

— Разбира се, госпожице Гномски, става въпрос за вас.

Опал почти измърка.

— Точно така. Винаги става въпрос за мен. Само аз съм важна тук.

Артемис небрежно пъхна едната си ръка в джоба. Тази, която държеше мобилния телефон, все още свързан с имението Фоул.

— Ако може, госпожице Гномски. Тази заблуда от самочувствие е често срещана сред тези, наскоро събудили се от кома. Известно е като нарцистичен синдром. Написах статия специално по тази тема в Годишника на Психолозите под псевдонима сър Е. Брум. Толкова време сте прекарали в собствената си компания, така да се каже, че останалите са станали нереални…

Опал кимна на Мърв.

— За бога, накарай го да млъкне.

Мърв се подчини с радост и изстреля един син лъч към гърдите на Артемис. Ирландското момче припадна по средата на изречението.

— Какво направи? — изкрещя Зеленика и се спусна към Артемис. Беше облекчена, когато откри умерения пулс под окървавената му риза.

— О, не — каза Опал. — Не е мъртъв, само болезнено зашеметен. Младият Артемис има доста интересен ден.

Красивите черти на Зеленика бяха изкривени от тъга и гняв, докато се взираше в малката фея.

— Какво искаш от нас? Какво още можеш да направиш?

Лицето на Опал беше олицетворение на невинността.

— Не вини мен. Сама си го причини. Всичко, което исках, е да разруша феиното общество такова, каквото го познаваме, но не, ти не да го позволи. Тогава планирах няколко относително прости екзекуции, но ти настоя да оцелееш. Браво за избягването на бомбата, между другото. Гледах всичко от двадесет метра нагоре от стелтовата си совалка. Да задържиш солиния с полицейската каска. Добро мислене. Но сега, защото ми причини толкова много проблеми и гняв, мисля да се поглезя малко.

Зеленика преглътна страха, който се надигаше в гърлото й.

— Да се поглезиш?

— О, да. Имах малък неприятен сценарий, планиран за Вихрогон — нещо драматично, включващо Единадесетте чудеса. Но сега виждам, че вие ще го получите.

Зеленика се напрегна. Трябваше да стигне до оръжието си, нямаше друга възможност. Но трябваше да попита, беше феина природа:

— Колко неприятно?

Опал се усмихна и зло беше единствената дума, за да се опише това изражение.

— Неприятно по тролски — каза тя. — И още нещо. Казвам ти това, защото си на път да умреш и искам да ме мразиш в момента на смъртта, колкото и аз мразя теб.

Опал млъкна и остави напрежението да се покачи.

— Помниш ли разковничето, което бях закачила на бомбата на Юлиус?