Измамата на Опал [bg] [ЛП]

Надзирателите не забелязаха необичайното му поведение, а дори да го забелязаха, отдадоха го на нерви. Дълбоко дишане и оправяне. Класически признаци на нерви. И кой можеше да вини Сламчо, че беше нервен; все пак се връщаше точно на мястото, за което престъпниците сънуваха кошмари.

Сламчо ближеше и вдишваше, гърдите му се издуваха като мехове. Той усети как надолу напрежението трепти и чака да бъде освободено.

Задръж, каза си той. Ще ти трябва всяко едно балонче от този въздух.

Сега черупката на главата му се пропука звучно и ако светлините не бяха затъмнени, щеше да светне силно. Въздухът ставаше слаб и хрилете на Вишбай забелязаха, дори ако той самият не го направи. Вълнуваха се и се мятаха, докато се опитваха да поемат повече кислород. Сламчо вдиша отново, голяма глътка въздух. Плоскост от кораба иззвъня, когато напрежението нарасна.

Водната фея първа забеляза промяната.

— Хей, фишбой.

Болезненото лице на Вишбай издаваше, че с години е търпял този прякор.

— Колко пъти трябва да ти казвам?

— Добре, Вишбай, дръж си люспите. Става ли трудно за дишането тук? Не мога да си държа крилата изправени.

Вишбай докосна хрилете си. Мятаха се като отнесени от вятъра.

— Уха. Хрилете ми полудяват. Какво става тук? — той включи интеркома на командното табло на кабината. — Всичко наред ли е? Може би можем да увеличим въздушните помпи.

Гласът, който излезе, беше спокоен и професионален, но с несгрешима нотка на тревога.

— Губим тежест в зоната за задържане. В момента се опитвам да закова теча.

— Теч? — изцвърча Вишбай. — Ако загубим налягане на тази дълбочина, совалката ще се смачка като хартиена чаша.

Сламчо пое още един дълбок дъх.

— Всички в пилотската кабина — заяви гласът. — Елате през въздушния шлюз, веднага.

— Не знам — каза Вишбай. — Не бива да развързваме затворника. Този е опасен.

Опасният пое още един дъх. Този път кърмовата плоча наистина се изкриви с изпукване като от гръмотевица.

— Добре, добре. Идваме.