Рубинения кръг [bg]

Тя те заблуждава — настоя леля Татяна.

Не — отвърнах. — Тя просто се грижи за мен. Иска да ми помогне.

— Добре. Права си — казах на глас на Сидни. — Идеята не е добра. Няма да участвам в съня. Просто ще намеря… някакъв начин… да обясня на Нина.

Чувствах се виновен, че ще се отметна от обещанието, което бях дал на Нина, но със Сидни ме обвързваше много по-голяма и важна клетва. Когато видях какво облекчение й донесоха думите ми, разбрах, че съм направил правилния избор.

На Нина това никак няма да й хареса — изсъска мъртвата ми леля.

Аз не съм женен за Нина — сопнах й се аз.

Сидни отпусна длан върху ръката ми.

— Благодаря ти, Ейдриън. Зная, че не е лесно. Зная, че ти само искаш да помогнеш.

— Така е — признах, все още раздиран от съмнения заради решението си. Инстинктът да помогна на Нина беше много, много силен. — Но това си има цена. Не заслужава да рискувам да загубя разсъдъка си. — Стиснах ръката на Сидни. — Нашата връзка не го заслужава.

Казах ти, на Нина никак няма да й хареса — отново ме предупреди леля Татяна. — Можеш да се потупаш поощрително по гърба, задето толкова се грижиш за разсъдъка си, но тя отдавна е изгубила своя. Тя няма да ти позволи толкова лесно да престъпиш думата си.

Ще се разбера с Нина. А засега си струва да наруша обещанието си, стига да съм насаме със Сидни и за разнообразие да не се караме.

И това беше самата истина. Двамата със Сидни отдавна не бяхме имали нещо, което дори отдалече да напомня на свобода, и при все че се намирахме в средата на Съединените щати, вместо на някой тропически остров, внезапно ни се стори, че пред нас се откриват безкрайни възможности. След като разгледахме няколко карти в интернет, накрая се отправихме към Каунсил Блъфс, Айова. Не беше нещо кой знае колко вълнуващо, но по-важното беше, че е далеч от алхимиците и Сейнт Луис и дори още по-далеч от Палм Спрингс, където Алисия очакваше Сидни. Поспорихме дали да отседнем в хотел от голяма верига и накрая се спряхме на малка провинциална странноприемница в покрайнините на града. Малко преди обед спряхме пред нея и бяхме посрещнати от табела: Добре дошли в „Хралупата на черната катерица“.

— О, не — изпъшка Сидни. — Моля те, Господи, това да не е като онова място в Лос Анджелис. Не зная дали ще мога да понеса стая с катеричи декор.

Ухилих се, като си припомних, когато двамата със Сидни проучвахме една друга странноприемница, осеяна с плюшени зайци — недостижим връх на безвкусния дизайн.