Тайната на забранената книга [bg]

— Искаш да кажеш, че може би няма да каже на другите Ънсийли? — Усетих лек прилив на надежда. Може да оцелееш срещу едно Ънсийли, но мисълта да бъда преследвана от множество чудовища беше достатъчна, за да се предам, без дори да се опитам да се боря. Можех твърде лесно да си представя орда от гнусни чудовища, които ме гонят в дъблинската нощ. Щях да се катурна и да умра от инфаркт, преди дори да ме хванат.

— Сред тях има толкова много фракции, колкото и сред хората — каза той. — Фае, особено Ънсийли, се доверяват един на друг горе-долу толкова, колкото ти би се доверила на гладен лъв, с който си в една клетка.

Или на Джерико Баронс, мислех четвърт час по-късно, когато Фиона ми показа стаята. Докато се подготвях да прекарам нощта в „Книги и дреболии Баронс“, се чувствах така, сякаш се настанявах в бърлогата на лъва. „От тигана, та право в огъня.“ Това бях аз. Но щях да помисля два пъти, преди да избухна, защото ако изборът ми беше да остана в хотела съвсем сама или да остана тук, предпочитах да остана тук, дори само за да минимизирам шансовете да умра сама и да остана незабелязана, както беше станало със сестра ми.

Книжарницата се простираше по-навътре от улицата, отколкото бях осъзнала. Задната половина изобщо не представляваше част от магазина. В нея имаше жилищни помещения. Фиона чевръсто отключи една врата, поведе ме по къс коридор, после отключи втора врата и влязохме в частното жилище на Баронс. Получих повърхностно впечатление за сдържано богатство, когато тя ме поведе бързо през преддверието, надолу по коридора и право към едно стълбище.

— Ти също ли ги виждаш? — попитах, докато се катерехме нагоре към последния етаж.

— Всички митове съдържат зрънце истина, госпожице Лейн. Боравила съм с книги и с артефакти, които никога няма да се озоват в музей или в библиотека, с неща, за които никой археолог или историк не би могъл да даде обяснение. Има много реалности, събрани в тази, която наричаме наша собствена. Повечето хора минават сляпо през живота си и никога не виждат по-далеч от носовете си. Някои от нас виждаме.

Което не ми каза нищо за нея, но тя не пращаше съвсем топли и приятелски вибрации към мен, затова не я притиснах. След като Баронс излезе, бях описала нещото още веднъж. Тя беше водила бележки с безцеремонна ефективност, като рядко поглеждаше право към мен. Беше добила същия вид със стиснати устни, който майка ми имаше, когато не одобряваше нещо. Бях съвсем сигурна, че това нещо бях аз, но не можех да си представя защо.

Спряхме пред врата в края на коридора.

— Тук! — Фиона тупна един ключ в ръката ми, после се завъртя обратно към стълбите. — О, и госпожице Лейн — каза тя през рамо, — на ваше място бих се заключила.

Беше съвет, който не ми трябваше. Заклещих и един стол под дръжката. Щях да барикадирам вратата със скрина, но беше твърде тежък, за да го поместя.