Тайната на забранената книга [bg]

Когато отворих вратата, открих, че някой е имал доста работа, докато аз съм спала. Плик от пекарна, бутилка лате13 и багажът ми стояха пред вратата. На Юг купената от магазин храна пред вратата на стаята ти не е угощение, а обида. Въпреки присъствието на личните ми вещи, Баронс не можеше да ми каже по-ясно да не се чувствам като у дома си. „Стой настрана от кухнята — говореше пликът — и не оглеждай наоколо!“ На Юг това значеше: „Напусни преди обяд, за предпочитане още сега!“.

Изядох два кроасана, изпих кафето, облякох се и се върнах по стъпките си от снощи право в книжарницата. Не погледнах на никъде, докато вървях. Всяко любопитство, което може да съм изпитвала, беше на второ място след гордостта ми. Той не ме искаше там. Добре, аз също не исках да бъда там. Всъщност не бях сигурна защо бях там. Имам предвид, че знаех защо останах, но нямах представа защо той ми беше позволил. Не бях толкова глупава да смятам, че Джерико Баронс притежава дори грам галантност. Дамите в беда явно не бяха неговата чаша чай.

— Защо ми помагаш? — попитах го същата вечер, когато се върна в книжарницата. Чудех се къде ли е бил. Бях все още там, където прекарах целия ден — в задната част, която почти не се вижда, близо до банята и до поредицата врати, които водеха до частното жилище на Баронс. Преструвах се, че чета, докато всъщност се опитвах да обясня по някакъв начин живота си и да избера някой от различните цветове бои за коса, които Фиона беше донесла, когато пристигна да отвори магазина по обяд. Беше пренебрегвала опитите ми да завържа разговор и не ми беше проговорила цял ден, освен, за да ми предложи сандвич на обяд. В осем и десет тя беше заключила магазина и си беше тръгнала. След няколко минути се появи Баронс.

Той се отпусна в стол срещу мен — елегантност и високомерие в поръчкови черни панталони, черни ботуши и бяла копринена риза, която не си беше направил труда да запаше. Снежнобялата тъкан контрастираше с тена му, като подчертаваше зализаната му черна като нощта коса, караше очите му да изглеждат като обсидиан, а кожата му като бронз. Беше навил ръкавите си над китките. На едната си ръка носеше часовник от платина и диаманти, а на другата — широка релефна сребърна гривна, която изглеждаше много стара и келтска. Висок, мургав и силно сексапилен по начин, по който вероятно някои жени намират за неустоимо привлекателен, Баронс излъчваше обичайната си объркваща енергия.

— Не ти помагам, госпожице Лейн. На мнение съм, че ти може да си ми полезна. Ако е така, ми трябваш жива.

— Как мога да съм ти полезна?

— Искам Шинсар Дъб.