Открадни си свят [bg]

Кени изникна от тъмнината и се присъедини към тях. Капитан Джут кимна към папката. Той я взе от мъжа, подуши я, промуши я с невидимите си лъчи, след това й я донесе. На горния лист имаше архитектурна скица, която се менеше при всяко докосване. Тя плъзна ръка по гладката й повърхност.

Чиновникът и водачът се спогледаха ухилено.

— Какво да се прави, всички трябва да ядат.

Табита неведнъж си бе задавала въпроса откъде се взима месото. Но тук, на „Изобилие“, имаше място за всичко. Може би някъде съществуваше гигантско стадо, кръстосващо равнините на 153-то ниво.

— Чух, че все още тровите перките — подхвърли Табита.

— Ще трябва да попитате Комитета по запасите за това, капитане. Зная само, че някои от нашите конвейерни отдушници често стават свърталище на различни гризачи.

— Перките — произнесе тя замислено.

— Мисля, че да… — кимна мъжът от „Мивикорп“ и се усмихна тактично.

Тя му върна папката.

— Не ги закачайте повече — произнесе Табита отчетливо.

Капитан Джут знаеше, че трябва да благодари на двамата за разходката и да им даде поне някакво мъгляво обещание, но се чувстваше ужасно изморена. Тя щракна с пръсти. Кени подскочи от парапета на балкона и я поведе към колата.

— Неделя ли е? — попита тя. — Чувствам се, сякаш е неделя.

Той се намести на отсрещната седалка, все още със спуснато лицево стъкло. Невъзможно беше да се предположи за какво си мисли, но тя беше сигурна, че не е нещо приятно. Капитан Джут беше изморена от неговата вечно следваща я сянка. След близо двайсет и четири часа, прекарани заедно, имаше чувството, че дори дрехите й смърдят на него. Тя се извъртя и се загледа през прозореца на лимузината. Сянката им се носеше по стената на тунела, без да изостава от тях.