Ноктите на Помирителя [bg]

На четвъртата сутрин все още се движехме на север. От дясната ни страна Гиол се припичаше на слънцето като мързелив дракон, който пазеше забранения път, обрасъл с трева, паралелно на бреговете на реката. Онзи ден бяхме видели патрулиращи кавалеристи, които имаха здрави коне, почти като нашите и носеха копия, подобни на тези, с които бяха убити пътниците при Портата на скръбта.

Йонас, който беше изнервен и неспокоен, измърмори:

— Трябва да побързаме, за да стигнем до Двореца на Сюзерена довечера. Надявам се, Водалус ти е казал на коя дата ще започнат празненствата и колко дни ще продължат?

— Далеч ли сме още?

Йонас посочи към малко островче в реката.

— Доколкото си спомням, остават ни още два дни път. На това място срещнах няколко пилигрима, които ми казаха, че дворецът е наблизо и ме предупредиха да внимавам с преторианците. Смятам, че тези хора знаеха какво говорят.

Последвах примера му и оставих коня си да премине в тръс.

— Трябва да си вървял пеш.

— Не. Яздех моята кобилка. Горкото животно, сигурно няма никога да го видя повече. Е, признавам, беше много по-бавна от тези коне дори когато са изморени.

Готвех се да му кажа, че Водалус няма как да ни даде коне, с които да не можем да стигнем навреме, когато нещо, прилично на голям прилеп, прелетя на половин метър над главата ми.

Не знаех какво е това, но Йонас очевидно знаеше. Той изкрещя нещо, което не разбрах. След това се наведе и плесна с юздите си моя черен кон. Жребецът подскочи лудо и едва не ме събори от седлото. Миг по-късно ние вече препускахме бясно напред. Спомням си как префучах между две дървета, разстоянието между които не бе повече от разкрач. След това видях отгоре силуета на съществото, което се носеше високо в небето и приличаше на голям къс сажди. Не знам с каква скорост се носеше, но скоро остана зад нас.

Излязохме от гората и се озовахме в сухо дере. Съществото се изгуби от погледа ни. Ала когато изкачвахме обратната страна на гористия хълм, то се спусна към нас още по-разярено от преди, като ни атакува с широк, пикиращ полет. Изравних черният си кон с този на Йонас и извадих Терминус Ест от ножницата.

Нашите бойни коне бяха бързи, но прилепът, изглежда, можеше да бъде още по-бърз. Ако притежавах сабя, щеше да ми е по-лесно да го посека, докато лети. По-късно разбрах, че ако го бях направил, щях да загина. Замахнах с две ръце и острието го разсече. Стори ми се, че режа въздуха. Секунда по-късно обаче съществото се раздвои и ме лъхна топлина, сякаш някой за момент бе отворил вратата на голяма пещ, а после безшумно я бе затворил.