Деца от кръв и кости [bg]

Стискам пионката за сенет на баща ми толкова силно, че кокалчетата ми изпукват. Заклех му се, че съм подготвен. Но как, в името на небесата, можех да съм подготвен за това?

Брой до десет — казвам си наум, събирайки всички парчета като пионки. Когато изсъсквам „пет“, осъзнавам нещо ужасяващо — божницата е взела свитъка.

Онази искра, която усетих, когато тя се докосна до мен. Електрическата енергия, която премина по вените ми. А когато погледите ни се срещнаха…

Небеса!

Сигурно ме е заразила.

Започва да ми се гади. Преди да успея да се спра, печената риба от тази сутрин си проправя път навън. Превивам се на две, докато повърнатото изгаря гърлото ми и плисва на пясъка.

— Инан!

Каея сбърчва нос, докато аз кашлям, и леката й загриженост е победена от отвращението. Сигурно ме смята за слаб. Но по-добре това, отколкото да разбере истината.

Стискам юмруци, почти сигурен, че усещам как магията атакува кръвта ми. Ако маговете могат да ни заразяват сега, те ще ни победят, преди изобщо да имаме възможност да ги унищожим.

— Била е тук. — Избърсвам уста с опакото на ръката си. — Божницата със свитъка. Трябва да я намерим, преди да е наранила още някого.

— Какво? — Тънките вежди на Каея се извиват. — Откъде знаеш?

Отварям уста, за да обясня, когато неприятното жужене отново изригва изпод скалпа ми. Обръщам се. Жуженето се усилва — най-силно е, когато се намирам с лице към гората на юг.

Макар че въздухът вони на изгоряла плът и черен дим, усещам лекия полъх на морето. Тя е. Не може да не е. Крие се сред дърветата…

— Инан! — казва рязко Каея, привличайки отново вниманието ми. — Какво имаш предвид? Откъде знаеш, че е била тук?

Магия!

Стискам потъмнялата пионка. При докосването ръката ме засърбява. За мен тази дума е по-мръсна и от „ларва“. Щом аз самият не мога да се примиря с идеята, как би реагирала Каея?

— Един селянин — излъгвам я. — Той ми каза, че са тръгнали на юг.

— Къде е този селянин сега?

Аз посочвам към случаен труп, но пръстите ми показват обгореното тяло на малко дете. Още един тюркоазен облак се насочва към мен. Целият розмарин и пепел.

Преди да успея да избягам, той преминава през ръката ми с противна топлина. Светът избледнява в стена от пламъци. Писъци пронизват ушите ми.

— Помощ!

— Инан!

Връщам се бързо в реалността. Студена вълна се разлива върху ботушите ми.

Брегът. Все още си на брега.

— Какво стана? — пита Каея. — Стенеше…

Обръщам се рязко, търсейки момичето. Сигурно тя стои зад това. Използва жалката си магия, за да изпълва главата ми със звуци.

— Инан…

— Трябва да ги разпитаме — казвам, без да обръщам внимание на загрижеността в очите на Каея. — Щом един от селяните знаеше накъде са тръгнали, друг също може да има информация.