Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
— Значи сте добре — отвърна сухо свещеникът и едва тогава всички си позволиха да повярват, а кметът с голямо облекчение връчи огненото сърце.
Разбира се, баща ми и братята ми не бяха допуснати да дойдат, както и никой друг от моето село, който би скърбил, ако ме види да изгарям. А мъжете, които все пак бяха дошли, ме гледаха как стоя до Змея и по лицата им се четеше нещо, което не знаех как да нарека. Отново носех удобната си, проста пола, но докато се отдалечаваха, ме гледаха — не с враждебност, а по начин, по който никога не биха гледали дъщеря на дървосекач от Дверник. Гледаха ме така, както аз бях гледала принц Марек в началото. Като човек от някаква история, който може да премине на кон покрай тях и да го позяпат, но не и като някой, който има място в живота им. Потръпнах. С радост се прибрах отново в кулата.
Този ден занесох книгата на Яга в библиотеката и настоях Змеят да спре да се преструва, че имам по-голяма дарба за лечение, отколкото за каквато и да било друга магия, и да ме научи на някоя, с която мога да се справя. Не се опитах да напиша писмо, макар да подозирах, че Змеят би ми разрешил да го изпратя. Какво да им кажа? Бях си отишла в своето село и даже го бях спасила, но това вече не беше моето място; не можех да отида да танцувам на мегдана с приятелките си, точно както преди шест месеца не можех да вляза в библиотеката на Змея и да седна на масата му.
Но като гледах лицето на Венса, макар и от високия прозорец, не мислех за всичко това. Оставих работата си да виси недовършена във въздуха, както той често ми напомняше никога да не правя, и хукнах надолу по стълбите. Змеят се развика след мен, но гласът му не можеше да ме стигне: защото Венса нямаше да бъде тук, ако Каша можеше да дойде. Прескочих последните стъпала към голямата зала и се спрях само за миг пред вратата. “Иррoнap, ирронар“, извиках аз и макар това да беше само формула за разплитане на възли от конци, пък и в бързината я казах неясно, успях да й придам изобилна магия, сякаш бях решена да си проправя просека в гъсталака с брадва, вместо да заобикалям. Вратите подскочиха като стъписани и се отвориха пред мен.
Свлякох се през тях на внезапно отмалелите си колене — както Змеят поясни иронично, имаше защо по-силните заклинания да са и по-сложни — но успях да се вдигна на крака и хванах Венса за ръце, точно когато се канеше да почука. Отблизо лицето й изглеждаше сбръчкано от плач, косата й висеше на гърба, а от дългата й, дебела плитка се вдигаха облаци; дрехите й бяха съдрани и оцапани с кал: беше по нощница, наметната с пелерина.
— Нешке. — Тя стисна толкова силно ръцете ми, че спрях да ги чувствам, а ноктите й се впиха в кожата ми. — Нешке, трябваше да дойда.
— Кажи ми.
— Отвлякоха я тази сутрин, когато отиде за вода. Били са трима. Трима лесници — каза сподавено тя.
Нещастна пролет беше, когато от Леса излезеше някой от лесниците и започнеше да събира хора из горите като плодове. Веднъж видях един от тях, далеч през дърветата: приличаше на огромно насекомо, направено от клони, едновременно незабележимо сред гъсталака и ужасяващо с грубо съчлененото си тяло, и когато се раздвижи, потреперих и отстъпих погнусено назад. Тези същества имаха ръце и крака като клони, с дълги като вейки пръсти; те си проправяха път през гората, намираха си място близо до пътеки, извори и поляни и тихо дебнеха. Доближеше ли ги някой, така че да го достигнат, нямаше спасение, освен ако не се случеше наблизо да има много мъже с брадви и огън. Когато бях на дванайсет, взеха едно дете на половин верста от Заточек — малкото селце, последното в долината, преди Леса. Лесникът беше хванал малко момченце, което носело ведро с вода на майка си за прането; тя видяла как го улавя и се разпищяла. Наоколо имало достатъчно жени, които вдигнали тревога и успели да го забавят.
Накрая го спрели с огън, но им бил нужен цял ден да го насекат на парчета. Лесникът счупил едната ръчичка и крачетата на детето, за които го държал, и не го пуснал, докато не разсекли тялото му през средата и не отсекли крайниците му. Дори тогава трябвало трима здрави мъже да откопчат момченцето от пръстите му, а по тялото му останали белези като дъбова кора.
Онези, които десниците отвличаха в Леса, нямаха този късмет. Не знаехме какво става с тях, но понякога се връщаха с най-лошата поквара: усмихнати и весели, като непокътнати. За всички, които не ги познаваха добре, изглеждаха почти същите като преди, и човек можеше с часове да разговаря с някой тях, без да забележи, че има нещо нередно, докато не грабнеше нож и не отрежеше собствената си ръка и език, и избодеше очите си, докато онзи през цялото време бъбри и смразяващо се усмихва. После заразеният взимаше ножа и влизаше в дома му, при децата му, докато човекът лежи отвън сляп, задавен и безсилен дори да извика. Ако някой близък бъдеше отведен от лесниците, не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме, че е мъртъв, но и това беше само надежда. Нямаше как да узнаем със сигурност, освен ако не се върнеше и не докажеше, че не е мъртъв; тогава трябваше да бъде заловен и убит.