Дългият път към дома [bg]

— Сигурно си се разстроила — предположи Мирна.

— Да, малко. Но въпреки това бях щастлива. Учех в ОКИО, занимавах се с изкуство. В Торонто. Вълнуващо беше.

— И все пак бяхте разстроена заради „Салона на отхвърлените“ — обади се професор Маси.

Клара кимна.

— Тази инициатива бе на един от професорите. Унизително беше. Спомням си как се бях втренчила в моето произведение, което заемаше челно място, централно в галерията на провалите. Там го бе поставил професор Норман. Питър се приближи и застана до мен. Не каза нищо, просто стоеше. Всички го виждаха.

Споменът накара художничката да се усмихне.

— След това нещата се промениха. Не че ме приемаха, но поне вече не ми се подиграваха. Е, не много.

Мирна нямаше представа, че Питър е постъпил така. Винаги й бе изглеждал някак повърхностен. Красив и физически силен. Знаеше как да каже нещо привидно дълбокомислено във всяка ситуация. Но в него имаше някаква слабост.

— Може ли да ви дам един съвет? — попита професор Маси.

Клара кимна.

— Приберете се у дома. Но не го чакайте. Приберете се и продължете да си живеете живота и да се занимавате с вашето изкуство. Имайте вяра, че той ще си дойде, когато намери онова, което търси.

— А какво търси? Каза ли ви? — поинтересува се Клара.

Професор Маси поклати глава.

— Съжалявам.

— Защо Дъмфрийс? — попита Мирна.

Двамата художници се обърнаха към нея.

— Разбирам защо е отишъл в Париж и на другите места — И продължи едрата жена, — но защо е пътувал до малко градче в Шотландия? Когато е дошъл да се види с вас, тъкмо се е бил върнал оттам. Разказал ли ви е нещо за пътешествието си?

Преподавателят отново поклати глава.

— Разговаряхме за времето му тук, в колежа.

— Има ли нещо общо между местата, които е посетил? — попита Клара.

— Не и доколкото ми е известно — отвърна професорът с озадачено изражение.

— Както казахте, Париж, Флоренция и Венеция са логичен избор за един художник. Но градче в Шотландия? Да не би да е имал роднини там?

— Не — рече Клара. — Оттук е тръгнал за град Квебек. Знаете ли защо?

— Съжалявам — отрони пак професорът. Изглеждаше ужасно тъжен. Мирна започна да се чувства така, сякаш тормозеха възрастния човек и се опитваха да изтръгнат от него отговори, с които очевидно той не разполагаше.

Затова се приближи към приятелката си и я подкани:

— Мисля, че е добре да тръгваме. Трябва да хванем влака за Монреал.

На вратата професор Маси стисна ръката на Мирна.

— Прекрасно би било, ако всички имахме приятелка като вас.

Сетне се обърна към Клара:

— Това трябва да са най-щастливите дни в живота ви. Време за празнуване. Сигурно случващото се е още по-мъчително.

Напомня ми за Франсис Бейкън и неговия триптих. — Изведнъж лицето му засия. — Ама че съм идиот! Наскоро разбрах, че един от колегите се е оттеглил поради заболяване. Преподаваше живопис и композиция на първокурсниците. Вие сте идеална за тази позиция. Знам, че би трябвало да преподавате на много по-напреднали. — Вдигна ръка, сякаш за да пресече възраженията на Клара. — Но, повярвайте ми, докато стигнат до трети курс, вече са непоносими. Новите студенти са много по-вълнуваща работа. И със сигурност ще ви обожават. Проявявате ли интерес?