Без светлина [bg]

— Ако наистина е оставил, то трябва да е нещо лично — каза Бъртъл. — Например някакви собствени записки по операциите. Но в отдела няма подобен ред. Той не държеше такива неща в офиса си.

— Откъде си сигурен? — попита Фийбър.

— Точно това ми е работата — да съм сигурен в това — с равен тон отвърна Бъртъл. Неприятно му беше, че трябва да отговаря на Фийбър. Несъмнено Фийбър беше важна фигура за Калатис. Неговите банки от данни, подлият му характер, продажността му, всичко това беше в услуга на Калатис, но този човек се радваше на близост с гърка, каквато качествата му не оправдаваха. Бъртъл се чувстваше безсилен, че не бе успял да помръдне извън ония разследвания. Беше се надявал да постигне повече до този момент, но неизвестно защо Калатис му бе затворил вратата. Може би беше усетил в Бъртъл по-голяма амбиция, отколкото в Безъм или Тислър; може би се държеше предпазливо с един по-умен мъж.

За момент замълчаха. Калатис премяташе пурата в устата си, опитвайки вкуса на тютюна. Когато жените изчезнаха от полезрението му, нищо вече не отклоняваше вниманието, освен звуците на цикадите откъм гъсталака в топлата юнска привечер.

— Не бих искал да загубим всичко постигнато досега — отбеляза Калатис.

Бъртъл се вслушваше внимателно във всеки нюанс в гласа на Калатис. Тонът му не бе заплашителен, но може би съдържаше лек укор, или навярно просто беше някакво суеверно предзнаменование за предполагаеми последствия, от ония неща, които човек долавя между редовете, когато изведнъж започва да се поти или да се вледенява, преди още да разбере защо. В тази работа имаше един отделен език, невидим лексикон, възприеман само по определен начин, чрез жлезите на тялото, със скрит смисъл, предаван в особени промеждутъци между очевидното. Човек го разбираше, защото имаше някакъв остатъчен примитивен инстинкт, който не можеше да се определи или обясни, освен че беше свързан с оцеляването.

— Цялата онази подготовка, доста значителното инвестиране на капитали — продължаваше Калатис.

Бъртъл трябваше да го успокои.

— Виж какво, Маркъс Грейвър пише доклад, с който ще приключи въпроса. Всички го желаят и всички искат да има вид, че е приключил.

Калатис се взираше през предното стъкло към парка, където околните дървета бързо потъмняваха от синьо-зелено в катраненочерно на фона на смрачаващото се небе. Той се обърна отново към задната седалка.

— Ами самият Грейвър? Той е достатъчно добър да се справи с това, нали?

— Да, достатъчно добър е — сухо каза Бъртъл. Но подозираше, че на Калатис това вече му е известно.

— Значи трябва да безпокоим за него.

— Не смятам така.

— Ти не смяташ така.

— Той е в много неудобна ситуация, Панос — уморено каза Бъртъл. — Мисля, че ще се ръководи от указанията на отдел „Убийства“. Ще бъде почти принуден да го направи. Ако настоява да разследва по подозрения за конспирация, ще се натъкне на съпротива от страна на Уестрейт. Уестрейт изобщо няма да иска дори да изслуша такива приказки. Няма значение колко подозрителен може да бъде Грейвър — а аз знам, че не е, това го споменавам само заради твоя аргумент — въпреки всякакви евентуални негови подозрения, той е човек, който умее реално да преценява нещата. Отдел „Убийства“ твърди, че е самоубийство. Специалният вътрешен отдел казва същото. Той няма никакво материално доказателство, че Тислър е вършил нещо необичайно. Няма значение какви са подозренията му, той ще ги пропусне край себе си. Той е емпирик.