![Без светлина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/0/0/bez-svetlina-bg-download.jpg)
Без светлина [bg]
- Автор: Линдсей Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: „Епсилон“
- Переводчик: Росица Германова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Без светлина [bg]». Краткое содержание книги:
— Сьомга — той се чу да казва, откъсвайки първото резенче портокал. Пъхна го в устата си, прикрепил въдицата с лявата си ръка, а погледът му се плъзна към онова местенце, където безкрайните й бедра се събираха с таза й. Свежият и ароматен цитрусов плод се пръсна и изпълни със сок устата му.
— Сьомга — повтори тя.
Той кимна.
— А какво правите чак тук? — попита я той, с мъка отмествайки поглед към очите й.
— Заради Бет — рече тя, обръщайки се към кучето си. Понякога извървяваме целия бряг, чак до Рио Гранде и Мексико. Такава разходка е нищо за нея, с тези крака. А и аз си поддържам формата.
— Наистина ли? — каза той, пъхайки ново резенче в устата си. Сдъвка го и пак потече сок от него, а тя изви хълбока си и му се усмихна.
— Май ви хареса. — Тя се ухили.
Той гледаше гърдите й, когато вторият портокалов речен изведнъж се превърна в напалм в гърлото му, изпаряващ се напалм, пръски от напалм, мигновено просмукващи се в синусите му, разкъсвайки очните му кухини, обагряйки зрението му. Всичко стана аленочервено, бикините й, гърдите, пъпа, усмивката й, а когато се олюля назад към червените вълни, той разбра, че умира. Трахеята, дробовете и сърцето му, всичко се топеше, разтворено вече от напалма, и дори водите на смрачаващия се залив не можеха да загасят този пожар.
Последното нещо, което усети, беше, когато момичето се надвеси над него и се помъчи да му отвори устата, но челюстите се бяха сковали над езика и тя само дърпаше устните и бузите му.
Неуспяла, тя се отказа и стоя около минута, гледайки как той се гърчи и гълта вода, достатъчна да се удави, макар че това вече бе несъществено. Когато той престана да се мята и да потръпва във водата, тя се наведе и пак се помъчи с устата му. Накрая успя да я разтвори. Тя измъкна прехапания език и започна да рови около венците му, докато не намери сдъвканото парче портокал. После изплакна устата му с пенестата солена вода, за да се увери, че нищо не е останало.
След малко приключи, изправи се и се отдалечи от него. Наведе се, изми ръцете си във водата, гребна малко пясък и го втри в пръстите си и после пак се изплакна. Излезе от водата, наблюдавайки как тялото му се поклаща от прилива, как се обръща с лицето надолу и тежко се издига при удара на всяка вълна. След една-две минути тя огледа плажа, откъдето се бе появила, повика хрътката и тръгна обратно. Дългите й загорели крака се движеха бавно, гъстата й черна коса се развяваше от морския бриз.
Няколко от чайките останаха край него, сякаш не искаха да си тръгнат, поклащаха се по повърхността на водата, потапяха се и пищяха заедно с вятъра. Накрая и те се отдалечиха и след малко всички бяха изчезнали, момичето, кучето и чайките.
16.
Бяха седнали в колата, със смъкнати стъкла в една от двете самотни коли на малкия, обикновено празен паркинг в закътано ъгълче на огромния Мемориал Парк, обгръщащ ги като тропически лес. Този паркинг беше в края на тясна алея, която извиваше около шикозен висок жилищен блок, обърнат към зелените брегове на Бъфало Байу. В падащия полумрак все още се виждаше на около петдесет ярда от тях извитият мост за пешеходци, минаващ над едно заливче. От другата страна на реката, закрити от гъстата растителност на парка, се простираха зелените игрища за голф на кънтри клуба „Ривър Оукс“, в един от най-престижните градски райони.
Панос Калатис пусна от пурата си лека синя струйка дим, който се понесе през прозорците на колата и се сля с тежкия и блажен вечерен въздух. Беше зад волана, седалката му беше изместена назад, така че да се обръща към пътника до него и в същото време, само с леко движение на главата, да може да вижда мъжа на задната седалка.
— Предполагам, че никой не е имал и понятие за това — каза Калатис, хвърляйки въпросителен поглед към Бъртъл на задната седалка. — Не е имало никакво разузнаване за тази възможност. — Току-що бе натиснал бутоните край лакътя си и смъкна всички стъкла на колата.
— Не, никакво — рече Бъртъл. — Обикновено за самоубийство няма разузнаване — добави сухо той. Искаше да каже нещо друго, но се сдържа. Щеше да има време да каже това, което искаше.
— В такъв случай наистина ли смяташ, че той се е самоубил? — попита Калатис, все още извърнат назад.