![Тебеширения човек [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/7/tebeshireniya-chovek-bg-download.jpg)
Тебеширения човек [bg]
- Автор: Тюдор С. Дж.
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0194-6
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тебеширения човек [bg]». Краткое содержание книги:
Прибирам телефона и се озъртам за майката на Чарли, за да довършим разговора, но тя си е тръгнала.
В далечината виждам в реката водолази. Прокарвам пръсти през косата си и се мъча да запазя спокойствие. Твърде много се вживявам. Събирам две и две и получавам пет хиляди. Трябва да се овладея и да действам рационално, а рационалната стъпка е да отскоча до хотела и да се уверя, че Мики е там. Или пък го няма.
Хотел „Сюпириър Лодж“, или както там му е името, е грозна постройка, издигната до стар ресторант от веригата „Литъл Шеф“, в покрайнините на града. Бих очаквал Мики да си позволи нещо по-прилично, но може би е предпочел удобството и анонимността.
По пътя натам му звъня два пъти, но попадам на гласова поща. Лошото ми предчувствие постепенно се усилва.
Паркирам и влизам във фоайето. Зад рецепцията седи младеж с вързана на конска опашка коса и огромни дупки в ушите. Явно се чувства неудобно в твърде стегнатата риза с вратовръзка. Табелката, забодена върху ревера му, ме информира, че се казва Дъдс, което напълно се връзва с нелепия му вид, но кой съм аз, та да съдя за хората по имената.
− Здравейте. Ще се регистрирате ли?
− Всъщност не. Дойдох да потърся един приятел.
− Аха.
− Мики Купър. Трябва да е отседнал при вас вчера.
− Добре.
Младежът ме зяпа разсеяно.
− И така — не се отказвам аз — ще е удобно ли да проверите дали е тук?
− Защо не му се обадите?
− Не си вдига телефона — отвръщам, вадейки портфейла от джоба си — и е забравил ето това у нас снощи. Вътре са всичките му документи и ключът от стаята.
Чакам цялата значимост на казаното да стигне до него. Около нозете ми пониква мъх. Глетчери се образуват и разтапят отново.
− Съжалявам — проговаря най-сетне той — не ви разбирам.
− Искам от вас да проверите дали се е прибрал и дали всичко е наред. Притеснен съм.
− А, вчера не бях на смяна. Беше колежката ми, Джорджия.
− Разбирам. Но на компютъра все трябва да има нещо, нали? — Кимвам към древната машина, поставена върху разхвърляното бюро в ъгъла. — Ако е поискал резервен ключ, сигурно е отбелязано?
− Бих могъл да проверя, предполагам.
− И аз така предполагам.
Сарказмът се стича по него като по патешка перушина. Той се пльосва в стола пред бюрото и натиска няколко клавиша. Накрая се обръща.
− Не. Нищо.
− Да се обадим на Джорджия тогава?
Дъдс размисля. Да бъде накаран да свърши нещо извън строго определените му задължения, явно е херкулесовско усилие. Изглежда му коства херкулесовско усилие дори да диша.
− Моля ви — добавям.
Дълбока въздишка.
− Добре.
Той вдига телефона.
− Ало, Джорджи?
Чакам.
− Да помниш вчера някакъв клиент на име Мики Купър да се е прибирал без портфейл? И да си му давала резервен ключ? Аха. Добре. Чао.
Младежът затваря и сяда отново на мястото си.
− Е? — подканям го аз.
− Не. Вашият приятел изобщо не се е прибирал снощи.
1986
Винаги си бях представял, че погребенията се правят в сиви дъждовни дни с хора, облечени в черно, които се крият под чадърите.
На погребението на Шон Купър слънцето светеше ярко (поне в началото) и никой не носеше черно. Семейството му бе поискало опечалените да носят синьо или червено. Любимите цветове на Шон. Цветовете на училищния футболен отбор. Много от децата дори дойдоха с екипите си.
Мама ме издокара в нова бледосиня риза, червена вратовръзка и тъмен панталон.
− Трябва да изглеждаш поне малко официален, Еди. Да отдадеш последна почит.
Нямах особено желание да отдавам почитта си на Шон Купър, нито изобщо да ходя на погребението. Това бе първото ми подобно събитие — поне първото, което помнех. Мама и татко ме били водили на погребението на дядо, но тогава съм бил още бебе, а и освен това дядо е бил стар. За старите хора бе нормално да умират. Те дори миришеха така, сякаш са с единия крак в гроба. На влага и мухъл.
Смъртта се случваше на другите, а не на деца като нас, нито на хора, които познавахме. Тя бе нещо абстрактно и далечно. Вероятно на погребението на Шон Купър за първи път си дадох сметка, че смъртта винаги се намира само на един хладен дъх разстояние. Че най-любимият й трик е да ни заблуждава, че я няма. И че освен него крие още много трикове в студения си тъмен ръкав.
Църквата се намираше само на пет минути пеша от нашата къща. Щеше ми се да е по-далеч. Влачех крака и постоянно оправях яката на ризата си. Мама носеше същата синя рокля като на партито на Дебелия Гав, но с червен жакет отгоре. Татко, за разлика от обикновено, а също за мое облекчение, бе обул дълги панталони, но разваляше целия ефект с риза на червени цветя.