Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Нарин — той едва произнесе името й този път, но тя чу. Чу и разбра.
Издърпа ризата си, свали я и я остави да падне в краката й. За миг се отдръпна от Джеръл, погледна засенченото лице, толкова близо до нея. Очите й търсеха отговор на въпрос, който не можеше да се зададе с думи.
Отговорът беше там, в блестящото излъчване на очите му, в полуотворените му устни.
Никой не промълви дума. С въздишка, която беше наполовина облекчение, наполовина признание за загуба, Джеръл наведе глава и впи устни в нейните.
Вече не й беше студено. Тялото й изгаряше от жар, който почти го уплаши, жар, на който не можеше да устои, както огънят, който привлича изморения пътешественик в края на безплодно странстване.
Беше толкова хубаво да я върже в ръцете си, толкова правилно. Като че ли цялата болка и самота на всички тези години, прекарани между звездите или в борба за оцеляване на някоя враждебна планета, никога не бяха съществували. Тук, с тази жена, Джеръл знаеше, че ще сгрее душата си на огъня на нейното желание и ще забрави своите битки в акта на единението с нея.
Той откъсна устните си от нейните, наведе се и повдигна Нарин в ръцете си. За момент застана неподвижно и се взря в нея с копнеж. Но само за момент. След това се запъти към леглото в края на колата и я положи в него.
Светлината на топящата се свещ озари лицето й. В този миг всяко съмнение изчезна напълно. Тя го искаше, имаше нужда от него. И това желание, тази необходимост бе всичко, за което той бе мечтал, но не бе имал, всичко, за което бе копнял и никога не беше притежавал:
Пламъкът на свещта запращя, после отново ярко лумна.
— Ела при мен — прошепна Нарин с протегнати към него ръце. — Желая те.
Без да сваля очи от нея, Джеръл се преметна в леглото и я обви в прегръдката си. Нямаше думи, които да й каже, но и не се нуждаеше от тях — тя разбираше всичко, което той не можеше да й каже.
Пламъкът на свещта се залюля и изчезна, светна още веднъж и угасна, като ги потопи в тъмнината. Нямаше значение. Вече не се нуждаеха нито от светлина, нито от думи, защото пламъкът, който гореше между тях, беше достатъчен и за най-тъмната нощ.
Глава седма
Тези дълги, тъмни часове на страст и преоткриване бяха сън. Бяха и реалност, както бе реален мъжът, който лежеше до нея. Нарин леко се отмести и се вгледа в лицето на Джеръл.
Той все още спеше. В бледата светлина, която се процеждаше през малките прозорчета на колата, той изглеждаше по-млад, по-уязвим.
Сърцето на Нарин се сви. Нощта бе донесла хиляди нови открития. Тя откри как тялото й отвръща на неговите докосвания, как и най-леките й милувки можеха да предизвикат тръпнеща реакция в този могъщ мъж, когото тя бе смятала за неуязвим. Откри екстаза, който може да обладае едновременно един мъж и една жена.
Първото им съединение бе яростно сливане на две тела, обзети от жарта на мига, огънят в едното се надигаше, за да срещне огъня на другото в единен пожар, способен да прогони и най-студената черна нощ.
Но часовете минаваха и тази първа стихия на нуждата се превърна в спокоен, но мощен пламък, който сгряваше не само тялото, но и душата. Не само сливането, но и простото действие да докосваш и да бъдеш докосван, взаимното изследване, споделянето носеха такова блаженство, имаха някакъв странен дълбок смисъл.
За радост и почуда на Нарин, Джеръл като че ли изпитваше същото удоволствие от нежната прегръдка, свенливата целувка, както и тя. Дори лекото докосване с върха на пръстите по ръката или по изпъкналите мускули на корема му беше достатъчно, за да предизвика трепетна реакция у него.
Начинът, по който той протягаше ръка да я докосне, меката предпазливост, с която я притегляше в обятията си, й разкри уязвимост и несигурност, които странно контрастираха с бронята на непроницаема независимост, която преди това той винаги бе демонстрирал.
Каква сила ги бе съединила? Нарин се мислеше за задоволена и самостоятелна. Живееше с мисълта, че болките от миналото са отдавна отзвучали или са достатъчно дълбоко заровени, за да могат все още да нараняват. Смяташе, че в работата си е открила всичко, от което се нуждае — приятели, положение, сигурност, смисъл на съществуване, пътеводна цел.
Понякога ограниченията, наложени от службата й, я дразнеха, беше негодувала срещу необходимостта да се държи на разстояние от хората, които я заобикаляха, срещу безсмислеността на някои от съобщенията, които трябваше да разнася, но това беше разбираемо. Обаче това, което имаше, беше далеч повече от това, което някога си бе представяла за възможно в детството си по доковете на Маргаш.