Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Знам, господарю. Ти отиваш насреща й, за да спасиш жена, която обичаш, и аз ще дойда с теб. По-добре да умра с теб, отколкото да остана сам.
— Добре, мой храбри Камамури, следвай ме! Пунтхи ще пази колибата ни.
XIV. В Раймангал
Както бе предвидил махаратът, нощта беше бурна. От юг се надигаха огромни облаци пара, които тичаха безредно на юг и се превъртаха по небесния свод като морски вълни. Блъсъци вятър прииждаха на равни интервали и с хиляди различни гласове поваляха огромните тръстикови пространства, изтръгваха по-тънките стебла и ги въртяха из въздуха заедно с изплашените марабу и пауни. От време на време ослепителна, синя светкавица прорязваше мрака, осветявайки хаоса от изкоренени растения, след която следваше оглушителен гръм, отекващ до бреговете на Бенгалския залив. Не валеше, но небето се готвеше да излее страшния си порой.
Двамата индийци и тигърът за няколко минути стигнаха до брега на река Мангал, изчакаха една светкавица да освети отсрещния бряг, а после сигурни, че никой не ги дебне, побързаха да спуснат лодката във водата.
— Господарю — каза Камамури докато лодката ги клатушкаше, — вярваш ли, че ще срещнем някой от онези бандити покрай реката или около Раймангал?
— Сигурен съм, но какво от това? Тази нощ се чувствувам тъй силен, че мога да изляза срещу хилядна войска. Любовта, коя го пари в гърдите ми, ще ми даде силата да превъзмогна всяко препятствие.
— Знам, господарю, но трябва да действуваме предпазливо. Ако ни забележат, ще вдигнат тревога и ще ни попречат да слезнем на брега.
— А как да постъпим?
— Да ги заблудим. . — Как?
— Това остави на мене; ще преминем без да ни видят.
Махаратът се върна на брега и отсече дълги бамбукови стебла, с които покри грижливо лодката, така че да изглежда купчина тръстика, понесена от течението.
— Тъмно е и ония отсреща няма да се усъмнят, че под тръстиката има лодка с двама души и един звяр в нея — каза, докато се настаняваха.
— Бързо, Камамури — каза ТремалНаик. — Всяка загубена минута за мен е като удар с нож в сърцето и тръпна при мисълта за опасността, надвиснала над Ада Вярваш ли, че ще успеем да я спасим?
— Да, господарю — отвърна махаратът, докато тласкаше лодката посред течението. — Може би ония негодници се надяват, че Манчади е успял да извърши престъплението си.
— А ако пристигнем късно?… Велики Шива, няма да го понеса!
— Спокойствие, господарю. Може пък Манчади да е преувеличил
— Дано да е така.
— Тихо, господарю, вече е опасно.
ТремалНаик се изтегна на носа с тигъра, а Камамури, с весло в ръка, се опитваше от кърмата да насочва лодката. Бурята се усилваше и тъмното небе пламна от светкавици. Вятърът свистеше страховито в джунглата и огъваше дори най-яките дървета. Понесена от придошлата река и вятъра, лодката се плъзгаше бързо, като застрашително прескачаше водовъртежите, блъскаше се в плуващите дънери, с мъка избягваше малките островчета,. Напразно Камамури се мъчеше да я насочва по правия път; не бяха по-малки и усилията на ТремалНаик, зает изцяло да успокоява Дарма, който изплашен до краен предел от трясъка на гръмотевиците и блясъка на мълниите, се мяташе с ръмжене от единия на другия борд и заплашваше да преобърне лодката.
Към десет вечерта Камамури сигнализира за голям огън на брега, който отстоеше на около триста метра от лодката. Тутакси се чу и звукът на рамзинга, който се повтори три пъти в три различни тона.
— Внимание, господарю! — викна с пълен глас, за да надвие адския рев на бурята.
— Забелязваш ли някой? — попита го ТремалНаик, като държеше здраво за врата тигъра, а с другата стискаше пистолета.
— Не, господарю, но огънят сигурно е запален, за да виждат кой минава и отминава. Да бъдем нащрек: рамзингът сигнализира за нещо.
Лодката бързо се приближаваше към огъня, стъкмен от купчина сух бамбук, който осветяваше като ден двата бряга на реката.
— Господарю. гледай! — каза изведнъж Камамури.
— Тихо! — прошепна ТремалНаик и в същото време запуши устата на тигъра.
От гъсталака неочаквано бяха изскочили двама индийци. Носеха ласо, увито около кръста, и в ръце държеха карабини. По гърдите им ясно личеше синята змия с женска глава.
— Гледай там! — викна единият от тях. — Виждаш ли?
— Да, купчина тръстика, понесена от течението — отвърна другият.
— Така ли мислиш?
— А какво?
— Страхувам се, че отдолу се крие нещо друго.
— Не виждам нищо отдолу.
— Мълчи!… Стори ми се, че чух…
— Ръмжене, нали?
— Точно. Възможно ли е вътре да се крие тигър?
— Добър му път.
— Почакай, Хука. Човекът, когото Манчади трябва да удуши, има тигър.