Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Хей, вие! — викна някой. — Кой минава?
— Не отговаряй, господарю — побърза да каже Камамури.
— Напротив, ще отговоря. Трябва да знам всичко.
— Погубваш се.
— Кой е там? — попита ТремалНаик.
— Кой минава? — попита вместо отговор гласът.
— Индийци от Раймангал.
— Побързайте, защото полунощ наближава.
— Какво ще става в полунощ?
— Девата от свещената пагода ще се качи на кладата. ТремалНаик заглуши вика, който напря зад устните му. Но овладявайки вълнението си, попита:
— Не е ли умрял ТремалНаик?
— Не, братко, защото Манчади още не се е върнал.
— Значи Девата ще бъде изгорена…
— Да, в полунощ. Кладата е готова и девойката ще се пресели в рая на Кали.
— Благодаря, братко — отвърна с глух глас ТремалНаик.
— Чакай, още една дума само. Чу ли рамзинга? — Не видя ли Хука?
— Да, край огъня.
— А знаеш ли къде ще изгорят Девата?
— Струва ми се в подземията.
— Да, в голямата подземна пагода. Побързай, защото полунощ не е далеч. Сбогом, братко.
— Греби, Камамури, греби! — изръмжа ТремалНаик. — Ада, бедна моя Ада!
Ридание разтърси гърдите му и задави гласа му.
Камамури хвана веслата и загреба с удвоена сила. Лодката мина като стрела над мъртвите тела, прекоси водното уширение и бързо навлезе в реката. Скоро се показа крайният нос на Раймангал с гигантския баниян, чийто безкрайно дълги клони се преплитаха и люлееха под напора на бурята. Една светкавица раздра мрака и освети напълно пустия бряг.
— Шива е с нас! — възкликна Камамури.
— Давай, приятелю, давай! — викна ТремалНаик, който се бе хвърлил на кърмата.
Тласната с все сила, лодката заседна здраво на брега. ТремалНаик Камамури и тигърът скочиха на сушата и притичаха до главния ствол на свещения баниян.
— Нищо ли не чуваш? — попита ТремалНаик.
— Не, господарю — отговори със спокоен глас махаратът.
— Щом е така, да се спуснем и ние. Или моята Ада, или смърт! Вкопчиха се за клоните и се покатериха до пресечения връх на ствола. С един само скок тигърът ги настигна. ТремалНаик погледна в кухината — на светлината на мълниите можа да види вдлъбнатини, които позволяваха човек да слезе по тях.
— Да вървим, смели приятелю. Аз ще мина отпред.
След тези думи се спусна мълчаливо в дънера. Махаратът и Дарма го последваха.
Пет минути по-късно се намериха в подземието — в някаква полукръгла пещера, издълбана в самата скала, на шест метра под повърхността.
XV. Сектата на Кали
Сега не им оставаше друго, освен незабелязани да стигнат до големия храм на богинята Кали, да връхлетят изненадващо над бандата от фанатици и отвлекат жертвата, като разчитат на суматохата и уплахата от появяването на тигъра. Не беше обаче лесно да намерят пътя сред онзи мрак из коридорите на огромното подземие. Никой от двамата не можеше да каже в каква посока да тръгнат, защото не знаеха на кое място е издълбан храмът. Но те не бяха хора, които да се върнат обратно, нито да се поколебаят за миг, макар да ги заплашваха хиляди опасности. Опипвайки стените, започнаха да се придвижват предпазливо, като проверяваха с крак почвата, за да не пропаднат в някой отвор; не отронваха дума, защото не бяха сигурни дали някой часовой не се върти наблизо. Скоро се натъкнаха на широк отвор, нещо като врата, пред която спряха и дадоха ухо.
— Чуваш ли нещо? — попита съвсем тихо ТремалНаик другаря си.
— Нищо, господарю, освен гръмотевиците.
— Това значи, че мъчението не е започнало.
— И аз така мисля, господарю; не чувам никакъв шум.
— И все пак сърцето ми ще изхвръкне.
— От вълнението е, господарю.
— Вярваш ли, че ще стигнем до пагодата?
— Защо не?
— Страхувам се, че ще се изгубим из тези коридори. Ето, трябва да призная, че в този върховен момент изпитвам страх.
— Не мога да повярвам. Ти да изпитваш страх!…
— Но е така. Не знам дали от треската, или от вълнението, което ме е обзело.
— Кураж, господарю! А сега нека напредваме бавно. Ако някой ни чуе, може да вдигне тревога и да връхлетят отгоре ни всички тайнствени обитатели на тези мрачни пещери.
— Знам, Камамури. Ти дръж тигъра.
ТремалНаик постави крак върху едно хлъзгаво стъпало и почна да слиза с протегнати напред ръце, за да не се блъсне в някоя стена. След десет стъпала се намери на площадката на някаква галерия, която плавно се спускаше.
— Нищо ли не виждаш? — попита той Камамури.
— Нищо, имам чувство, че съм ослепял. Дали този е пътят, който води към пагодата?
— Не знам, Камамури. Не знам какво бих дал да мога да запаля малко огън. Какво ужасно положение.