По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Е, какво, Джон? — попита по едно време Хари, забелязвайки, че великанът се колебае. — Все още ли те безпокои появата на гризу?
— Пътя, който трябва да изминем е дълъг, а имаме олио само за четири-пет часа. Трябва да го пазим за по-късно, когато навлезем в ония проклети галерии, не по-малко опасни от барутни погреби.
В този миг до ушите им достигна далечен тътен, който полека-лека се разпространяваше все по-силно в недрата на планината.
— Какво има? — попитаха пребледнели тримата мъже. а Минехаха се притисна до Червен Облак.
— Това е гръмотевица — отговори съветникът след като известно време остана заслушан. — Сега сме сезонът на ураганите, знаете това добре.
— Помислих, че нещо е избухнало — каза Хари. — Но как, след като мината не се посещава от доста години? Това не те ли безпокои?
— И да и не — отвърна Джон. — Все си мисля за Мъртвото море.
— Че ще се изпълни с вода ли?
— Кой знае, ще видим по-късно. А сега да продължим пътя си.
— Далече ли е?
— Надявам се да стигнем за няколко часа. Не сваляй и ти очи от факлата и бъди готов да ме предупредиш, ако пламъкът нарастне.
Поеха отново, като се изкачваха и слизаха по купища въглища, които се срещаха навсякъде в голямо изобилие. Бяха изминали други петстотин-шестотин крачки, когато Джон намери, окачена на един пирон друга обезопасителна лампа, съдържаща достатъчно количество олио.
— Ето още едно неочаквано щастие — каза.
— И на време — добави веднага Хари.
— Защо?
— Загаси… загаси! Пламъкът на факлата става синкав.
— По дяволите! Един момент само.
Великанът се просна на земята със факлата, запали намерената лампа и загаси факлата в една мътна вада. която се стичаше край дясната страна.
— Сигурен ли си, Хари, че видя пламъка да се променя? — попита го.
— Да, Джон.
— И аз видях — каза Джордж.
— Очаквах все някъде да се натъкна на този проклет газ. Какво нещастие ни очакваше, ако не бяхме намерили тези две лампи! Щяхме да хвръкнем без да имаме време да извикаме за помощ.
— Бих предпочел да скитосвам из прерията с индианците зад гърба си — каза Джордж. — И месец не мога да изкарам в тези мрачни бездни.
Джон повдигна лампата — тази, която беше наполовина пълна с олио понеже искаше да запази пълната за краен случай, и след като се увери, че телената й мрежа не бе прокъсана, даде отново знак за тръгване.
Галерията започваше да се разширява и да се спуска стръмно надолу. От ляво и от дясно тук-там се откриваха мрачни процепи, от които долиташе злокобно шумолене на невидими потоци. Междувременно гръмовете продължаваха да отекват в просторната мина, понесени бързо от галерия в галерия. Изглежда в тази минута навън се разразяваше страхотен ураган.
Четиримата мъже и Минехаха бяха изминали още петстотин-шестотин метра, когато галерията, която дотогава бе сравнително суха, изведнаж стана много влажна. Между полуизгнилите подпори се спускаха едри капки, които ставаха все по-големи и почести. И по стените обилно се стичаше вода, която се събираше във вади и шумолеше злокобно край бегълците.
— Ето най-опасната част от мината — каза Джон, който продължаваше да напредва с бодра крачка. — Нея напуснаха най-напред, поради срутванията, дължащи се на просмуквания и поради изобилствуващия гризу. Само някой да посмее да си запали лулата!… Предупредени сте!
— Ех, много ми се искаше да дръпна един път от лулата си сред тази влага — каза Джордж.
— По-късно ще си наваксаш… Аха… вече сме накрая, Мъртво море трябва да е наблизо.
Но при светлината на лампата можа да прочете върху една греда, здраво закрепена по средата на галерията, написани в червено следните думи:
„Минаването забранено: гризу:“
Изведнаж проходът се разшири и подпори вече не се виждаха. Стените се ронеха и навсякъде зееха големи пукнатини.
— В ада ли слизаме? — попита Хари, като забеляза, че започваха да се спускат рязко.
— Сеньор — каза Червен Облак, настигайки Джон, — не ни ли водите към смъртта, вместо към светлината.
— Защо казвате това? — попита великанът. — Струва ми се досега не сте умрял.
— Момичето изпитва страх. Съветникът вдигна рамене.
— Можеше да не идва с нас — каза. — Дори се изненадвам, че не поиска да остане със съотечествениците си, които сигурно нямаше да я скалпират.
— Нали е ваша пленница?
— Каква ти пленница! Само грижи ни създава, а полза никаква. Ако не иска да ни следва, да се върне, да се опита да изкачи шахтата и намери шайените. Ловка е като маймуна и би могла да успее.