Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Да го отложат? Но за утре нямаше как да го отложат: предполагаше се няколкодневно посещение на Тито. Значи — за неопределено време. А щом е тъй — неизбежна беше предварителната заключителна реч на Никита Сергеич. И тя настъпи.
Е, то се знае, за печата като дългобойно оръдие на партията. Вътре в нашата страна няма съвместно съществуване на системите, тук става дума за чистота или мръсотия. (Още веднъж проличава какъв маньовър е за тях съвместното съществуване.) Борбата не търпи компромиси. (Искам да вметна: макар че с Кенеди склонихме на разумен компромис. — Защото Хрушчов току-що се бе измъкнал от страшните дни, след като за пръв път докара света до ръба на ядрената война, и ето че едно от първите му мирни занимания е с нас.) Води се борба за умовете на хората. Вашите умове са много ценни за нас, вие самите сте маршали. Това, че ви викнахме, само по себе си вече доказва (?), че не съществува култ към личността. Да, партията е допускала грешки. Възможни са грешки и занапред. (Зарадва ни. Но — прозвуча смело, обикновено така не се говореше.) Във вашите очи и аз ще изляза сталинист: аз подкрепях тези устои. Колкото по-малка е отговорността за бъдещето — толкова по-голям е апетитът към затворническата тема. (Тъкмо наопаки!) Да се смята, че всичко написано е от Бога дадено и трябва веднага да се носи в печатницата — не бива. Такова общество е неуправляемо, то няма да оцелее. „Живей и оставяй другите да живеят“ — това аз не го признавам. Живеем от средства, създадени от народа, — и на народа трябва да се плаща. (Ядоса се и посочи с пръст изложената скулптура на Неизвестни:) „Шелепин! Провери откъде вземат медта. Тук има осем кила народна мед!“ (Ту по-тихо:) Призовавам и към мир, и към борба! (Ту непримиримо:) Аз съм за война, не за мир! По време на война се отстоява онова, което облагородява човешката душа. Съдник е историята, но ние отговаряме за държавата и ще отстояваме онова, което е полезно. Сигурно Ной не е бил глупак, щом не е вземал със себе си нечисти.
А по-нататък Хрушчов все повече загубваше тона на държавник и залиташе към изразяване на личните си вкусове, което мислеше за редно, след като беше цар. През целия ден бяха хулили Есенин-Волпин (включително и Евтушенко), сега Хрушчов изруга и Есенин-баща: „Който завършва живота си със самоубийство, не може да има уважението ми. Май и Есенин (като сина му) е бил заразен от лудост. Попитах Неизвестни: истински мъже ли сте или педерасти? От музиката на Шостакович получавам колики, заболява ме стомах. Не искам да обиждам негрите, но целият американски джаз идва от негрите. А аз, като слушам Глинка, от очите ми рукват радостни сълзи. Аз съм старомоден. Харесвам Ойстрах, колектива на цигуларите. Някой път дори не знам какво свирят, а ми харесва… Аз съм възпитаван в руско село, закърмен съм с руската музика. Нека защитим старината!“
Нека защитим старината! — това прозвуча за болшевиките толкова необичайно: не, в Хрушчов освен комунизма имаше и нещо от отколешното.
Но и с това не привърши Хрушчов, вече беше прехапал юздата. Взе да си спомня епизоди от сталинските времена — „ето, Анастас го помни“ (Микоян през цялото заседание седя като истукан). Как било написано постановлението за „Богдан Хмелницки“ — седели в ложата, Ворошилов се обадил, Сталин продиктувал… После нещо съвсем шантаво: че Сталин бил смятал Хрушчов за полски шпионин и наредил да го арестуват…
Всички охотно слушаха. Към 9 часа вечерта това се свърши.
Всичко отмина — и ето че вече не е и за вярване. А имах, имах през тия седмици някаква особена възможност и не я уцелих. Живеех си в родния си край и ме носеха едновременно признанието отдолу и признанието отгоре. „Новый мир“ с „Иван Денисович“ отдавна бешеразпродаден, а в редакцията се нижели поклонници, студенти носели тестета студентски книжки като залог срещу екземпляр за едно денонощие. Купища писма от цялата страна се получаваха в редакцията и в Рязан. Вече се набираше 700-хилядната „Роман-газета“, 300-хилядното отделно издание (изневиделица нареждане: да се намалят на 100 хиляди! — казаха ми, но не обърнах внимание, не започнах да оспорвам). Няколко дена след съвещанието „Правда“ отпечата откъс от „Кречетовка“. Това вече даваше гаранция, че цензурата няма да спре набирането в „Новый мир“ „Кречетовка“ и „Матрьона“. Не усещах възхода си, но независимо от цялата ми концлагеристка предвидливост не си представях и колко кратък ще е той — още до февруари ще секне.