Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И втора нишка се виеше — лагерната тема. А третата — тъмнонажежена — антисемитизмът. Московската творческа интелигенция остро се опасяваше да не би новото гонение да стане противоеврейско и този сгъстен, добре известен на ЦК страх влезе и този път в залата в голям брой гърди. Иличов, макар и да говори цял час, заобиколи тази тема, но Никита още в репликите си каза: неправилно е написан „Бабий яр“, че уж Хитлер бил изтребвал само евреите, а от славяните не са ли изтребени още повече. Има ли сега антисемитизъм в нашата страна? Не! А имало ли е? През първите години на съветската власт процентният превес на евреите, макар и напълно обясним, все едно предизвикваше антисемитизъм. А Шостакович, като написа симфония по стихотворението на Евтушенко, извърши вредна работа. (Но — меко на Шостакович: „Аз ви уважавам. Мисля, че грешите.“) И дори на Грибачов (макар и вече като на подкрепен от апарата) му се наложи да се оправдава, че не бил антисемит. А когато след това взеха думата Евтушенко и Еренбург, те — със самия факт на изказванията си и със самите себе си — подсещаха, че току-тъй няма да предадат позициите си.
Евтушенко се намираше (той още не го знаеше) на последната вълна на гърмящата си роля и слава, оттам нататък му предстоеше залез. Ако увереността на Грибачов се крепеше на подкрепата на властта, Евтушенко се държеше именно самоуверено, повишено многозначително, театрално (и Твардовски ми каза поради съседството ни: „Гледай сега, не говорим ние с теб, а, кой знае защо, се чувстваме неудобно“). Той не мина и без театрализирани басни — как разговарял с един шофьор на такси, докато пътувал насам (любим сюжет на градските драскачи), или как им идвал на гости освободен концлагерист и разказвал колко бил предан на ленинизма дядо му, който загинал в лагер, — и гласът на Евтушенко потреперваше от съчувствие. Позволи си да поразсъждава и и за Сталин — че той „може би дори понякога е вярвал в комунизма“ (Хрушчов разпалено го поправи: „Сталин беше предан на комунизма от цялата си душа! Въпросът е — как го изграждаше…“) Осмели се да нарече догматизма също форма на ревизионизма — и оттук извърши най-смелата си атака: „А малко ли бяха на изложбата бездарно-догматичните картини? Никита Сергеич, например вашият портрет там е слаб!“ (Тогава това звучеше много дръзко, макар Евтушенко да е бил сигурен, че на лична почва Хрушчов няма да се засегне.)
А Еренбург, напротив, излезе — грохнал дърдорко, вече близък до края си. Колко пъти през живота си е бил царедворец, колко пъти е лъгал, извъртал се е, вървял е по острието. И сега, за кой ли път, преценявайки непрекъснато обновяващата се обстановка, крачеше — къде по-смело, къде по-робски. Да, той се е страхувал от Сталин. Колко пъти безмълвно се е питал „поради какво?“ погубва хора. И — нима никой няма да каже на Сталин истината? И ето че сега възниква задачата (?) да се обясни на младежта защо народът (и Еренбург) е продалжавал да работи и по времето на Сталин. Но, но! — Сталин не е бил антисемит! (Като поука за днешните, като най-удобна форма да изкаже становището си.) Сталин уж бил викнал главните редактори и им се скарал: какво безобразие е това — разкриването на еврейските псевдоними във вестниците? (Какви храбри редактори!) Общо взето, дядовците (Лениновите съратници) били добри, бащите се поизложили. Призна си: „Аз самият не разбирах какво пишех през 20-те години“. (Ама колцина е отровил!) А сега ако нещо го тревожи — то е „непълното съгласие с Никита Сергеевич“. — С такава нищожна равносметка завърши този наш учител от комунистическите десетилетия. Гадно ми беше да го слушам и да си спомням как са ме вълнували през 1941-ва статиите му.
А междувременно — докато траяха обедът, докладът, разходките и дискусиите — се бяха минали повече от шест часа, зад белоснежните завеси вече се стъмни, работният ден на страната беше се претъркулил в почивка за трудещите се, а ние продължавахме да седим и в някаква особено нажалено-магарешка поза, без да споделя това сборище и да има нещо общо с него, седеше Косигин. Глава на правителството — той самият тук беше роб безизходен, комичен, макар че го чакаха важни работи. Според необятния размах на замисленото от партията имаше да си говорим още сума време. Бяха се записали 40 души, а изказалите се бяха едва 8, и днес явно вече нямаше да сколасаме.