За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Единият лакей отвори една врата и помогна на Доминик да влезе. Той се опря в рамката на вратата и внимателно се прехвърли през прага. Абигейл го придържаше. Затвори вратата и той закуцука заедно с нея през голямата стая.
— Съвършено си изигра ролята — каза той, отпускайки се на един стол.
— Моята роля?
— Изглеждаше зашеметена от тази къща.
— Но аз наистина съм!
Тя отиде да погледне през сводестия прозорец към моравите, които се губеха в далечината. А после се втренчи в отражението на широкото легло, съвършено за съпружеска двойка. То като че ли я омагьосваше. Опита се да насочи поглед към столовете край него, но очите й все бягаха към леглото с богатата му кувертюра и дебели възглавници.
На вратата се почука.
Абигейл отиде да отвори и разбра, че от двете страни на леглото има по една врата. Едната беше открехната и зад нея се виждаше нещо, което тя предположи, че е будоар.
Младата жена, облечена в рокля със същия тъмнозелен цвят като ливреите на лакеите, изрече:
— Госпожо, моята господарка ми нареди да донеса на господин и госпожа Сен Клер тези неща.
— Благодаря ви — каза Абигейл и протегна ръце, за да поеме дрехите.
— С радост ще ги внеса вътре вместо вас, госпожо.
— Разбира се. — Зачака Доминик да се засмее, но това не стана. Може би защото знаеше колко е опасно да показва, че му е много смешно да я гледа така омаяна от тукашната обстановка. Тя отстъпи и додаде: — Можете да ги оставите на онзи стол.
— Както желаете, госпожо.
Камериерката сложи дрехите там, където й беше посочено, и ги разгъна.
Абигейл не можа да се сдържи да не прокара пръсти по меката материя на нощницата, която камериерката внимателно преметна през облегалката на стола. Прибра ръка и погледна към Доминик, който пазеше строго мълчание. Само лекото повдигане на веждите и едва доловимото помръдване на ъгълчето на устата му подсказваха, че му е страшно интересно да я наблюдава колко се смущава тук, насаме с него в тази стая.
Камериерката се поколеба, но все пак запита:
— Желаете ли да ви помогна да се облечете, госпожо Сен Клер?
За първи път Абигейл не трепна, когато чу да я наричат така. Може би защото беше твърде шокирана от мисълта, че камериерка иска да й помага да се преоблича.
— Не, благодаря ви. Ще се справя.
— Ако сте сигурна…
— Да, но все пак ви благодаря.
Тя не погледна към Доминик, защото никак не й се искаше да срещне втренчения му поглед и да прочете в него, че пак е изрекла нещо, без да помисли.
— Ще се радвам — обади се той с очарователната си усмивка, която накара очите на камериерката да блеснат — да предоставя на госпожа Сен Клер каквато помощ й е необходима.
— Разбира се, сър.
И когато камериерката излезе, на Абигейл й се стори, че дочува сподавен смях зад вратата.
Тя взе една чиста риза и я подхвърли на Доминик. Той се засмя високо, когато я улови.
— Една риза няма да усмири яростта, която виждам в очите ти, скъпа.
— Как можеш да говориш така пред тази камериерка?
— Поради две причини. Първо, един съпруг би могъл да говори точно така и второ, защото искам вратът ми да си остане със същата дължина, вместо да позволявам на някой палач да го разтяга с клупа.
Внезапно станал сериозен, той се изправи и взе да разкопчава последните оцелели копчета на изпокъсаната си риза.
Абигейл се обърна и се отправи към будоара. Макар че нямаше търпение да облече красивата нощница и пеньоара към нея, не това желание я караше да ускори крачките си. Не, беше друг копнеж, който я плашеше и който не можеше да изтръгне от мисълта си. Ако останеше да гледа как Доминик се съблича, страхуваше се, че няма да може да потисне копнежа си да се озове в прегръдките му, да докосва кожата му, загоряла от солта и морските ветрове.
Затвори вратата зад себе си и облегна гръб на стената. Стисна чело в дланите си и се опита да забави внезапно ускореното си дишане. Какво ставаше с нея? Той дори не я беше докоснал, не й беше отправил някоя от съблазнителните си усмивки, но по кожата й пролазваха тръпки и сърцето й туптеше като побесняло в гърдите, сякаш вълни се разбиваха в скалист бряг.
Вдигна глава, когато чу Доминик да ругае първо на френски, а после на английски. Не можеше да не разпознае болката, пронизваща интонацията му. Облече се набързо, приглади косата си назад и я върза със съдраната панделка от стария си корсаж. После внимателно открехна вратата към спалнята.
— Не бой се, няма да нараня чувствителността ти — чу все още измъчения глас на Доминик. — Няма защо да се криеш в тоя будоар.