Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Много добре, сержанте. Заключи вратата и вземи ключовете!
А когато офицерът се възпротиви да ги даде, той се нахвърли върху него така яростно, че онзи ги предаде и като вдигна рамене, си отиде навярно да докладва на началниците си.
Едва тогава сложихме Орм в леглото. Той се оплакваше от непоносимо главоболие и не желаеше да вземе нищо друго освен малко мляко и вода. Прегледах го и като установих, че няма дълбоки наранявания, дадох му силно приспивателно от малката ми пътна медицинска чанта. За голямо наше облекчение това му подействува и след двадесетина минути изпадна почти в безсъзнание, от което не се пробуди много часове. Куик и аз се измихме, хапнахме малко от храната, която бяхме донесли със себе си, и след това на смени бдяхме над капитана през цялата нощ.
Когато бях на пост в около шест часа сутринта, той се събуди и поиска да пие. Дадох му. След това започна да бълнува и когато премерих температурата му, установих, че има силна треска. Накрая той отново заспа, като се събуждаше от време на време и искаше още вода.
Два пъти през нощта и рано сутринта Македа изпращаше хора да се осведомят за състоянието му и очевидно не бе доволна от отговорите, защото към десет часа пристигна лично, придружена от две придворни дами и дългобрад лекар старец — придворния лекар, както разбрах.
— Мога ли да го видя? — попита тя загрижено. Отговорих утвърдително с молба да бъдат съвсем тихи. Тогава ги заведох в затъмнената стая, където Куик стоеше като статуя до леглото. Той прие присъствието им само с мълчалив поздрав. Македа се взря в пламналото лице на капитана и в почерненото му чело, ударено от газовете на експлозията. Докато го гледаше, забелязах, че красивите й теменужни очи се замъглиха със сълзи. После тя рязко се обърна и напусна болничната стая. Пред вратата махна на придружителите да се отстранят и ме запита шепнешком:
— Ще оживее ли?
— Не зная — отговорих неопределено, защото смятах за най-правилно да научи истината. — Ако страда само от шок, преумора и треска, смятам да се съвземе, но ако експлозията или ударът по главата му се причинили спукване на черепа или мозъчно сътресение, тогава…
— Спасете го! — прошепна тя. — Ще ви дам всичко, което аз… не, извинете ме. Каква нужда има да ви изкушавам вас, неговият приятел, с награда? Само, моля, спасете го, спасете го!
— Ще направя, каквото мога, господарке, но изходът е в други ръце — отговорих аз и точно тогава нейните придружителки се приближиха и сложиха край на разговора.
До ден днешен споменът за този равин, дворцовия лекар, ми действува като кошмар, защото от всички медици-глупаци, които някога съм срещал, той бе най-яркият. Той ме преследваше навсякъде, като ми препоръчваше лечения, абсурдни даже и за средните векове. Най-малко вредното от тях, спомням си, бе главата на бедния Орм да бъде напластена със смес от масло и от костите на мъртвородено дете и да му се дава да пие някаква отвратителна отвара, специално благословена от свещениците. Имаше и други подобни „лекарства“, които сигурно щяха да го убият за половин час. Ех, отървах се най-после от него за момента и се върнах към моето бдение. Това бе тъжна работа, защото моите знания не можеха да ми определят, дали пациентът ми щеше да живее или да умре. В днешно време младите хора биха могли да знаят или да кажат, че знаят, но трябва да се помни, че като лекар бях напълно изостанал. А как можеше да бъде иначе, като бях прекарал най-хубавите години на живота си в пустинята, без да вървя в крак с медицинската практика.
Три дни изминаха на лекарските ми терзания и те бяха твърде безпокойни дни. Макар да не го съобщавах на никого, допусках, че болният има някаква вътрешна повреда на черепа и щеше да умре или в най-добрия случай — да се парализира. Обаче Куик беше на друго мнение. Той каза, че е виждал двама души в такова състояние, причинено от избухването на големи бомби. И двамата се били възстановили, въпреки че единият станал… идиот. Но Македа първа ми даде някаква надежда. На третата вечер та дойде и седна до Орм, а прислужниците й застанаха на известно разстояние. Когато тя го напусна, имаше нов изглед на лицето й, много щастлив изглед, който ме Накара да я запитам какво се е случило.
— О! Той ще живее! — отвърна Македа. Запитах я какво я кара да мисли така.
— Това — отвърна тя, като се изчерви, — че той внезапно погледна нагоре и на моя собствен език ме попита какъв е цветът на очите ми. Отговорих, че зависи от светлината.
— Съвсем не — каза той. — Те са винаги ви-о-ле-то-ви. Сега, лекарю Адамс, кажете ми какъв е този цвят виолетов?
— Това е цветът на малко диво цвете, което вирее на Запад през пролетта, о Македа — много красиво и благоуханно цвете, тъмносиньо като твоите очи.