Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Морис спря. Малко оставаше да каже: „Защото ви обичам!“
— Не мога да ви кажа защо — прибави той и силно се изчерви. Смелият републиканец беше страхлив и свенлив пред Женевиев като някоя стара мома.
Женевиев се усмихна:
— Кажете, че между вас не съществува симпатия, тогава ще ви повярвам. Вие сте пламенна натура, блестящ ум, вие сте човек с добри обноски, а Моран е търговец, и химик при това. Той е скромен, свенлив. Свенливостта му го кара да се въздържа от каквито и да е излияния пред вас.
— Е, че кой иска от него да бъде толкова излиятелен! Аз самият безброй пъти съм бил такъв, но от него никога не съм искал подобно нещо, искал съм само да отвърне на приятелските ми чувства. Не, тук работата не е в това, дали имаме симпатии един към друг или не.
— Но тогава какво?
Морис предпочете да не отвърне.
Един ден след това обяснение с Женевиев отиде пак у тях. Беше два часа следобед. Тя се гласеше да излиза.
— А, добре, че дойдохте — възкликна. — Ще ми бъдете кавалер.
— Къде отивате? — полюбопитства Морис.
— Отивам в Отьой — отвърна жената. — Времето е прекрасно, искам да походя пеша. Нашата кола ще ни закара до бариерата, там ще слезем, ще отидем пеша до Отьой, а после, като си свърша работата, пак пеша ще се върнем до бариерата.
— О, възкликна зарадван Морис. — Ще бъда щастлив…
— Какво? — попита Женевиев и той не можа да разбере — не беше ли чула, или задаваше въпроса си по друга причина.
— Нищо — рече той. — Ще се бавите ли там много? Тръгнаха. След Паси слязоха от колата и продължиха разходката си пеша.
Когато стигнаха в Отьой, Женевиев се поспря.
— Чакайте ме — каза — около парка. Щом свърша, веднага се връщам!
— Къде отивате? — прояви настоятелност той.
— До една приятелка.
— И не ми позволявате да ви придружа? Женевиев усмихнато поклати глава.
— Добре — рече Морис, — ще почакам.
— Да не би да имате и вие някаква работа? — полюбопитства жената.
Той не отвърна. Тя счете това за положителен отговор:
— Ако знаех, о, ако знаех, че сте зает, нямаше да ви карам да идвате с мен и да си губите времето. Как съжалявам, о, как съжалявам! Щях да помоля да ме придружи…
— Господин Моран ли? — попита живо Морис.
— О, не — рече тя, сам знаете, че господин Моран е във фабриката в Рамбойе и че едва вечерта ще се върне в Париж.
— По тази причина ли взехте мен?
— Морис — рече меко Женевиев, — лицето, на което съм обещала да направя посещение, не може да ме чака. Ако ви е неприятно, можете да си идете. Но в такъв случай изпратете кола да ме вземе.
— Не, не, госпожо — възрази смутено Морис. — Изцяло съм на ваше разположение.
Той направи нисък поклон. Женевиев пое с въздишка към селото.
Морис отиде на мястото, където му беше поръчала да я чака, и започна да се разхожда.
Не преставаше да разсъждава върху това — дали го обичаше тя или не. Държанието й към него бе сестринско и приятелско, но той не се задоволяваше само с това. Той изпитваше към нея любов! Женевиев постоянно занимаваше мислите му, постоянно беше предмет на сънищата му.
Отначало не му се искаше кой знае колко, щеше му се само непрекъснато да е покрай нея, да я гледа, да диша въздуха, който тя дишаше, да стъпва по земята, където стъпваше тя. Но желанията му бяха пораснали. Той искаше тя да изпитва към него любов.
Женевиев се губи цял час, който се видя на Морис вечност. Когато я съгледа да идва към него с прекрасна усмивка на устата, вместо да се усмихне и той, се намръщи. Така са устроени сърцата ни, че изтръгваме скръб дори от самия извор на нашето щастие!…
Женевиев усмихнато го хвана за ръката:
— Ето ме. Извинете ме, скъпи приятелю, че ви принудих да ме чакате толкова много…
Морис само кимна и двамата тръгнаха по мека, прекрасна и сенчеста алея, която водеше към шосето.
Бе една от онези блажени пролетни вечери, когато всяка тревица възнася благоухания до небесата, всяка птичка — дали неподвижна на някой клон, или заиграна в гъсталака — поднася на Бога любовния си химн. Беше една от онези вечери, които завинаги се помнят, преживее ли ги веднъж човек.
Морис бе мълчалив. Женевиев, умислена, оправяше листата на букета, който държеше. Ръката й бе под лакътя на Морис.
— Какво ви е? — попита по някое време Морис. — Виждате ми се натъжена от нещо.
Женевиев би могла да му отговори: „От щастие!“, но не каза това.
— Вие — рече — не сте ли по-тъжен от всеки друг път?
— Аз — отвърна Морис — имам причини да бъда тъжен. Аз съм нещастен. Но вие?
— Вие, нещастен?
— Разбира се. Нима по трептенето на гласа ми понякога не забелязвате, че страдам? Не сте ли обърнали никога внимание на това, че когато разговарям с вас или пък с мъжа ви, доста често ставам и отивам да си поема въздух до прозореца. Струва ми се понякога, че ще ми се пръснат гърдите!