Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Казах ти. Списъкът е прекалено оскъден. И знаеш ли защо ти казах въобще? За да не се чувстваш гузен за оная, Фогел.
— Но между нас не е имало нищо. А когато го правиш ти, то неминуемо става.
— Сладурче, аз съм жена — обяснява тя и сякаш, сред сумрачната атмосфера на стаята, над приглушените звуци от телевизора, те наистина са се върнали към основните устои на брака си, към неговите съставни части. Жена. Мъж. Къща.
— А какво казва твоят психиатър за всичко това?
— Нищо особено. — Ликуващата нотка от нейното признание е отминала. Отстъпчивостта в поведението й говори за примирение, за подготвяне за идващите дни и седмици на безкрайни въпроси от негова страна. Тя отива и прибира обувките си, изритала ги без посока малко преди това. — Това бе една от причините да отида при него, понеже непрекъснато завързвах някаква връзка…
— Непрекъснато…? Ти ме убиваш.
— Моля те, не ме прекъсвай. Някак, всичко изглеждаше прекалено невинно. Отивах в кабинета му, лягах на канапето и казвах, „Току-що бях с Мак или Отто…“
— Отто. Това пък що за шега е? Изречено отзад напред Отто си е „Отто“, а ако се разбърка — става „тото“.
— … и му разказвах колко прекрасно е било или колко отвратително, или разни такива, след което разговаряхме за моите детски мастурбации. На него не му влиза в работата да ме укорява и да ми чете морал — неговата работа, е да ме накара самата аз да престана да се укорявам.
— Горкият нещастник, през цялото време аз го ревнувах, а той страдал от това през всичките тези години. Трябвало е да слуша всеки Божи ден. Пък ти си отивала там и си се пльосвала, все още топла, на канапето…
— Изобщо не е било всеки ден. Минавали са цели седмици без нищо. Аз не съм единствената жена на Отто.
Изкуствените звуци на телевизионна дандания от долния етаж се размесват с действителна врява. Чуват се крясъци, топуркане и думкане, носещи се нагоре по стълбите и застрашаващи аквариума, в който Мейпълови плуват — две призрачни риби сред мастилена тъма, с едва забележими очертания, осезаеми един за друг единствено като вихри от страсти, като загадъчно оживели бездни сред материята на пространството. Уплашен, че години наред няма да може да проникне отново толкова дълбоко в Джоан, или че тя въобще едва ли ще си позволи да е толкова откровена, той припряно я пита:
— Ами инструктора по йога?
— Не говори глупости — отвръща ядно Джоан, закачайки перлите отзад на врата си. — Той е един престарял вегетарианец.
Вратата се отваря с трясък. Спалнята им експлодира в милиони иглички от електрическа светлина. Ричард младши е побеснял, ридаейки несдържано.
— Мамо, Джуди продължава да ме дразни и стои пред телевизора!
— Не съм. Не съм. — Джудит говори много отчетливо.
— Майко и татко, той е бавноразвиващ се. Лъже.
— Тя не го прави нарочно, в момента расте — обяснява Ричард на сина си, представяйки си как горката Джудит се мъчи да се смести между залепналите за шарения екран детски силуети в мъничката телевизионна стая, изпитвайки съжаление към нея заради размерите й, почти такова, каквото изпитва към Джонсън заради неговото президентство. Бийн избухва в спалнята, уплашена от разпри, ставащи не по телевизията, а Хекуба скача върху леглото и трескаво започва да върти златисти очи. Джудит хвърля към Дики един кос, дързък и неразкаян поглед, докато той, усетил че вече му се гади от прекалено много емоции, излиза на бегом от стаята. Скоро от другия край на стълбите долита мъчителен стон, когато Дики нахлува в стаята на Джон и нарушава тясната му духовна връзка с неговите динозаври. На долния етаж една жена, забравена и самотна, затворена в кутията на телевизора, пее за amore. Бийн обгръща здраво краката на Джоан, така че тя да не може да направи и крачка.
Джудит пита с родителска строгост:
— За какво си говорехте вие двамата?
— За нищо — отвръща Ричард. — Просто се обличахме.
— А защо не светеха никакви лампи?
— Пестим електричество — обяснява баща й.
— Защо, тогава, мама плаче? — Той поглежда с невярващи очи и открива, че по бузите й сякаш проблясва сребро. Значи наистина е плакала.
На партито, сред облаци от приятели и цигарен дим, Ричард отказва да се отдалечи от рамото на съпругата си. Сълзите в очите й са изчезнали и тя дори ходи леко наперено, както когато е на плажа и се е осмелила да се покаже в силно изрязан бански. Но голотата й се чувства единствено в нейните очи. Главата й до неговото рамо, нейните сериозни, учтиви закачки, непокорната изразителна цепка между гърдите й — всичко изглежда поновому ценно и съществено за неговата самоличност. Като рогоносец той изведнъж е станал по-висок, по-мек в обноските си, по-елегантен и благороден в мненията си, по-гъвкав и грациозен. Когато започва обичайния спор за Виетнам, той чува себе си да звучи като гълъб. Приема, че Джонсън не е обичан. Съгласява се, че Азия е безкрайно сложна, коварна, неблагодарна, трудно контролируема — „Но трябва ли заради това да я изоставим?“ Когато Мак Денис, напращял от ергенлък, идва и кани Джоан на танц, Ричард загубва всякакъв кураж и сяда на канапето с такава омърлушеност, че Мерилин Бросман сяда до него и за първи път от години започва да флиртува. С безсмислените думи, които изрича, той се опитва да й каже, че я обича и би могъл да я обича още дълго, но че в момента е много неадекватен и трябва да бъде извинен. След това става и отива да попита Джоан дали не е време да си тръгват. Тя се съпротивява, „Прекалено е неучтиво.“ Тук, сред театралния реквизит на живота, тя е в безопасност. Предусеща, че той възнамерява всячески да използва територията, която тя е превала в ръцете му. Любовта е безпощадна. Пътуват към вкъщи около полунощ под тънък лунен резен, нямащ нищо общо със собствените му снимки — величествени каньони от призрачна сивота, болезнено релефни планински хребети, пясъчни кръгообразни вдлъбнатини около металните крака на механичния натрапник, изпратен от синьото кълбо в небето.