Любимият непознат

Събитията от предната вечер току изскачаха в съзнанието й като изчадия на ада и разлютяваха още повече омразата й. Не й стигаше само да кълне двойката и да я хули, не, във въображението си тя ги разсъбличаше голи и ги просваше на масата за изтезания. Те трябваше да платят за всяко унижение, за всяка погубена надежда. Не се мина много и жаждата й за отмъщение я накара да се замисли сериозно как да вгорчи живота на двамата, но за съжаление не й идваше нищо наум. Правосъдието щеше да остане глухо за аргументите й. Каквото и да направеше, накрая пак тя щеше да излезе глупачката. Страхуваше се да не се оплете в собствените си мрежи, затова реши да не мисли повече по този въпрос, поне засега. Малко по-късно й хрумна как да си отмъсти и на двамата, без самата тя да пострада.

Каретата трополеше надолу по главната улица на Нечиз и мина покрай група мъже, които стояха на тротоара пределна кръчма и разговаряха. В първия миг Марелда не им обърна особено внимание, докато не откри сред тях Хоръс Тич. Той стоеше извън групата и се надигаше на пръсти, за да вижда по-добре, но другите не се интересуваха от него. Марелда смяташе Тич по-скоро за някаква странна птица и често му се присмиваше зад гърба, но възхитените погледи, с които я проследяваше, не й бяха убягнали. Реши, че може да го използва плановете си, без да му се отплаща с нещо повече от една благодарствена усмивка.

Тя размени няколко думи с кочияша и секунда по-късно затворената карета спря до тротоара. Наведе се от прозореца и размаха носната си кърпичка, за да привлече вниманието на дребния мъж.

— Мистър Тич! Мистър Тич!

Хоръс Тич се огледа и засия, като разбра кой го вика. Набързо се извини пред другарите си и припряно се заклатушка към каретата. Когато стигна до нея, просто се задушаваше от радост.

— Мила мис Рус! Безкрайно съм щастлив да ви видя!

В нейно лице сцената се беше лишила от един ярък талант. Коронният й номер беше да се прави на превзета, срамежлива млада дама, за каквато се представи й в момента пред Тич. Естествено Хоръс можеше да бъде подмамен с едно не толкова прецизно изпълнение, но свенливите, сведени надолу очи и плахата усмивка му направиха неотразимо впечатление.

— Много сте галантен, мистър Тич. С вас една дама се чувства като нещо изключително.

— Но вие наистина сте изключителна, мис Рус — разпалено отвърна Тич.

— Ах, мистър Тич, винаги говорите такива мили неща. Човек трябва да внимава да не му се завърти главата от толкова ласкателства.

Хоръс се топеше от възторг.

— Не, не, това няма нищо общо с ласкателството! Вие сте най-пленителната жена в цял Нечиз! И най-красивата.

Марелда сведе отново поглед и се усмихна смутено.

— Страхувам се, че ако продължавате да говорите така, ще ме накарате да се изчервя, мистър Тич.

Хоръс изпъчи гърди, при което жилетката му застрашително се опъна. Никога преди това не беше успявал да накара някоя жена да се изчерви, дори и от яд, и мисълта, че беше постигнал такъв успех при пленителната Марелда Рус, даде мощен тласък на самочувствието му. Докато се наслаждаваше от триумфа си, той забеляза изведнъж, че усмивка й се смени със загриженост и че тя нервно мачка носната кърпичка в ръцете си. После се сети, че тя го беше извикала, и попита предпазливо: