Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Щях да го застрелям, без да ми мигне окото. Не бях в състояние да разсъждавам. Още не мога да си обясня как убих индианката. Настъпи съжалението и в този момент се намеси Пърси, почувствувах се унижен, затова станах с него груб.
Чу се вой, който се превърна в рев, тежък, продължителен гъгнеж. Така ясно се чуваше тоя страшен рев, че го усещахме как се врязва в мозъка ни. В глухата нощ на тайнствената джунгла подобен пронизващ звук разкъсва всички сетива. Той изтезава душата, трепти и титанически разтяга секундите на неизвестността. Струваше ни се, че ако протегнем ръце, ще хванем ягуара. Увисналите зад гърба ни големи листа на банановото дърво се поклащаха като призраци.
— Дали Пърси чу тоя рев? — попита Алън Ландис и се огледа със свито сърце.
Като милиони малки дупчици на небето звездите единствени бяха свидетели на нашата самотност. Тия малки зелени топчици не подозираха, че нашите нерви едвам издържат напрежението. Ревът на ягуара се чуваше все по-близо. Необезпокоявани, комарите от блатото ни нападаха и получаваха по една плесница. Почна се някаква борба, която за момент прекъсна рева. Вън от простора и вън от нашия кръг, някъде наблизо към блатото, ягуарът изсмукваше кръвта на някое животно и то пъшкаше.
Безрадостната джунгла в своята девственост засилваше нашето безсилие от страха. Треската на възбуждението ни се увеличи, когато настъпи затишието през време на пиршеството на ягуара.
Иван Горилата дъвчеше парче касава и шумно смучеше образуваната в устата му маниока. Алън Ландис взе въгленче и го постави в лулата си, опари се и го изпусна.
Мартин Ларсензвей примигваше озадачено, дъвчеше кора от касава, но не я смучеше.
Игор Незнакомов дялкаше с ножа си едно дръвче, за да се успокоява. Разбърках огъня и сложих дърва със суха шума, която светна по-силно.
— Ако не беше такава тъмна нощ — проговори Иван Горилата, — бих потърсил ягуара. Той се нещо умълча. Още ли вечеря? Щом се наяде, може да слезе до реката да пие вода. Щом напусне мястото, където оглозга антилопата, чакалите кайоти ще дойдат с хиените да изядат червата. Ягуарът не яде нищо от вътрешността й.
— Проклятие — простена Алън Ландис, — не мога да понасям, ще си легна.
Натрупахме всичките дърва на огъня и го последвахме. Големи езици пламък лизнаха студения въздух. Тайнствените форми на банановите листа обкръжиха брега, осветени от пламъците. В дълбокия мрак реката Карао лазеше и влачеше дървета. Приспивно, невидима, тя привлече вниманието ни, но не задълго. Някой се наведе от леглото си и изплю касавата. В същото време се чу гласът на ягуара, той гонеше чакалите и хиените, а те се бранеха. Хапеше ги, те пищяха, спореха и налитаха на остатъците. Счупи се клон и ги уплаши. С див рев ягуарът избяга. Запъхтени, чакалите и хиените ядяха и ръмжаха. В паузите си поемаха дъх, заекваха и пак почваха да гълтат. Борбата, докато унищожат вътрешностите на жертвата, беше дълга.
Хиляди мисли като паяжина се преплитаха в главата ми и не ми позволяваха да заспя.
Безмълвието на нощта свенливо очакваше изгрева на слънцето. Утринната мъгла се стелеше над реката Карао. Кайманите и алигаторите излязоха на наноса и заплашваха всеки, когото можеха да застигнат. Широките им къси глави се клатеха ритмично с влаченето на огромното им няколкометрово туловище.
Небесният пожар изгони мъглата в низината и разкри безкрайната верига от пресечени червени и морави конуси, пагоди и лабиринта от проходи в пустинята. Нашето настроение се повиши. В далечината се разкриваше величествена панорама, непреодолима по своята широта. Строго казано, там се виждаха само препятствия от скали, които щяха да бъдат твърде сериозно препятствие за алпийските ни способности. Нямаше да бъде така лесно преминаването на десетките километри из тая враждебна пустиня. Но в тая прекрасна утрин нищо не можеше да помрачи радостта ни, че сме се спасили от преследване.
Със здраво привързани на гърбовете ни като раници чували за спане ние, шестимата неразделни, един след друг, бавно, много бавно слизахме и изкачвахме скатовете, придържайки се близо до река Карао. От многото падове водата беше бистра.
Като по каменна стълба с големи стъпала ние напредвахме към низината. До нея по въздушна линия имаше най-малко десет километра. Уморителни коридори в деретата и други препятствия ни разделяха от следващия скат и това ни принуждаваше да заобикаляме стотици метри, докато намерим удобно място за изкачване или слизане. Никой не говореше. Събрахме се, когато слънцето се скри зад далечните Анди. За индианците бяхме забравили. Те останаха зад нас като грозно петно в нашия изтерзан живот. Пред нас все още се изпречваше джунглата, зеленият ад, която хвърляше на вратовете ни въжето на горчивите изпитания.