Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Глухото ръмжене на ягуара, свиренето на комарите, плачът на хиените — целият този кръвожаден оркестър превърна нашия рай в ад.
Пърси Норман се смееше и бълнуваше насън, Алън Ландис псуваше, а Иван Горилата и Игор Незнакомов с Мартин Ларсензвей се кикотеха като чакали.
Сърните и антилопите препускаха, чуваше се как се катерят, за да се спасят. Цялата нощ не спряха дебатите между ягуарите, чакалите и хиените. Намесваше се пумата, започваха заканителни ръмжения на ягуара, сподирени от жалните виения на ухапана хиена.
Паяци, мравки и какви ли не гадини, необезпокоявани от никого цяла нощ обикаляха по телените предпазителни мрежи. А ние си мислехме, че по цял ден ще си почиваме, ще ядем печени сърни и като се наспим, ще помечтаем за диамантите в кожените чанти, за кабаретата на столицата.
Не можехме да си пожелаем лека нощ, без да чуем как реве някой хищник ягуар откъм пустинята. Чакалите, качили се високо на някоя скала, виеха вечер като ходжи от минаретата. Ако не са те, то от върха на палмите ще се спусне някой тарантул. Спира на телената мрежа, с която се пазим, и не мърда, чака да го поканим да влезе. Поразително нахалство! Нашето дишане под мрежата го задържа и той чувствува, че има кръв.
Паякът разполага със способност, с каквито не е надарен човекът. Неговият естествен радар може да му покаже всяка опасност, която го застрашава. Виждал съм паяк как бяга, като спуща със светкавична бързина нови нишки, кръстосва ги и се скрива. Ухапване от тарантул причинява моментална парализа. Второ последователно ухапване причинява смърт.
Малки птици, уловени в неговата мрежа, не могат да се освободят. Тарантулът пристига мигновено, омотава ги в паяжината си и след това им бие своята отровна инжекция. При убиването на тарантула вътрешната му секреция е зелена и ако се опръска човек с нея, по кожата остават зачервявания като от изгаряне.
Всяка нощ можех да заспя само след като някой тарантул се настанеше на телената ми мрежа, за да ме пази от малките, невидими мушички, които с просто око не се виждат. Такива малки мушички се носеха във въздуха нощем и трябваше да ги поглъщаме с дишането си. Същите мушички, ако влязат в окото, причиняват лютиво щипане, дори възпаление.
Просто износвахме нервите си, изпадахме в безпомощност винаги когато се опитвахме да разгадаем сложността на нашия живот в тоя оазисад. Животинската жестокост в тоя хаос от планини, джунгли, реки и водопади ни застрашаваше да се приспособим към всичко, да бъдем безпощадни и винаги нащрек.
Около езерото джунглата фактически беше по-отвратителна. Същите обитатели, както в джунглата нощем, се събираха около езерото, гонеха се, ревяха и превръщаха оазиса в непоносим ад.
На следната сутрин предприехме експедиция да разузнаем какво ще ни храни в тоя земен рай. Пърси Норман се чувствуваше съкрушен от умора. Краката му се бяха изранили, та го оставихме да си почива и да пази лагера. Между палмите се очертаваха прекрасни полянки. Слънчевите лъчи като мечове се забиваха в тревата. Сред красотата на тоя пейзаж се открояваше близо до скалата самотна колиба с прозорец, премрежен от измърсен парцал. Не очаквахме да срещнем тук други живи същества освен нас. На вратата имаше надпис „Американска научна палеонтоложка експедиция“.
Доверчиво се приближихме и бутнахме вратата. В полумрака в дъното се виждаше някакво легло, на него опъната човешка фигура и до леглото на ниско столче сведена, обхванала главата си индианка. От колибата излизаше миризма на разложен труп. Животът, прекрачил границата на издръжливостта и минал чрез смъртта отвъд страданията, сега разкъсваше плътта. Смъртен трепет ни полази.
Трупът на умрелия, оголен, с разкъсан корем, от който излизаха черни буболечки и мравки, издаваше отровна миризма. Наведената индианка като че се наслаждаваше на тая отровна миризма. Обаче когато Иван Горилата я побутна с едно дърво, тя падна на земята. Тя беше също умряла, простила се с всички земни грехове, без да се разкайва. По всяка вероятност тя беше напуснала племето си някъде в Холандска Гвиана, за да сподели участта на осъдения от французката цивилизация каторжник на безкръвна гилотина. Очевидно той беше избягал от лагера на Кайена през Дяволската планина. Безкрайни страдания, тропическа растителност и жълта треска бяха съкратили живота им.
Великата сила на любовта ги беше съединила чрез веригата на робството, накарала ги беше да преминат джунглата около реката Марони, за да навлязат във Венецуелска Гвиана и да заплатят с живота си за своята любов.
Трупът на мъртвия каторжник носеше №126849, пришит на гърдите му. Индианката е умирала край него с покорната мисъл, че това е наказание на злите духове, защото е напуснала племето си. Суеверието е усилвало нейната агония, когато нощем е чувала рева на хищниците. На лицето й беше изписана страшна гримаса, сякаш ужасът още живееше в мъртвите й очи.