Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Маймуната е почувствувала убийството на магьосника и идваше да провери. Нейното озлобление срещу нас не можеше да се обясни по друг начин.
Само оня, който не е имал работа с индиански магьосници и техните помощници — змии, маймуни, папагали и други, не познава свръхчувствителното, непознаваемото на тяхната тайна, в което още никоя наука не е надникнала.
В селището заварихме злия дух на магьосника, че обикаля около блатото и призовава останалите зли духове да му помогнат да ни улови. Всички индианци — мъже, жени и деца — ни посрещнаха с викове, като че ли виждаха не хора, а призраци. Те викаха така, както викаше и маймунката Рики.
Кой ги беше предупредил, че сме убили магьосника? Бяха ли ни следили? Това не можеше да се обясни. Беше ясно, че те вече знаеха за неговата насилствена смърт.
Съществуваше ли някаква връзка между тях в тоя момент и неговия зъл дух?
По изкривените им лица се четеше страшна ярост. Насочихме в тях автоматическите си пушки и бяхме готови всеки момент да открием огън. Познанията на Мартин Ларсензвей не бяха в състояние да ни обяснят на какво се дължаха сатанинските викове на тия обезумели хора. Беше ясно само едно — тоя бунт беше отправен срещу нас.
Никой не помръдна от мястото си. Беше ли проклетата му душа безсмъртна? Това беше невъзможно!
Най-подозрителното беше това, че сега младата индианка се намираше между стадото на магьосника. Тя ни гледаше със свирепо отчаяние подобно на древна фурия, изгаряща от жестоко желание да ни унищожи. Една минута мина в болезнено напрежение. Изведнъж тя изкрещя и се спусна към нас, но беше повалена мъртва на земята. Изстрелът на Алън Ландис предотврати катастрофата. Или по-точно казано, може би само я отложи.
Между нашите опънати чували за спане и прострения труп на младата индианка имаше около триста метра. Разделяше ни ръкав от вонещото блато.
Трябваше на всяка цена да използуваме ужаса и вцепенението, последвали изстрела, за да се измъкнем навреме от тоя омагьосан кръг от полудели индианци. Със заредени пушки Иван Горилата и Игор Незнакомов застанаха над трупа на индианката, а ние с Мартин Ларсензвей разплетохме едно въже и направихме с помощта на Пърси Норман и Алън Ландис шест раници от чувалите. Взехме само документацията и най-необходимото. Останалите сандъци оставихме на индианците като плячка.
Бягството
След няколко часа тъмнината щеше да ни скрие от фанатичната отмъстителност на индианците. Ние не разчитахме много на нея. Вярвахме повече на оръжието си и на страха у диваците, които нагледно бяха вече убедени, че ние не се шегуваме. И така, впуснахме се наново в продължението на зеления ад — джунглата Карао, окрилени само от автоматическите си пушки. Напуснахме блатото и минахме на десния бряг, по наноса на реката Карао, в гъсталака на джунглата.
Нито една дума! Нито един звук не се чу зад гърба ни. Бяхме решили да стреляме, ако се опитат да ни попречат. По наноса все още можеше да се върви. Встрани зад брега непроходимата растителност ни закриваше и защищаваше. Там най-малкият шум, ако ни следят, можеше да бъде чут.
Някакъв суеверен страх, съединен с жалка безпомощност, залегна у Пърси Норман и му пречеше да се освободи от мисълта за злите духове. Това го караше да се блъска о нас и да залита на всяка крачка, да се обърква в най-дребните неща, да спира и оглежда храсталаците, да се колебае дори когато дотрябва да прескочи някоя локва. Вървеше като замаян и не можеше да се ориентира. Почти същото се забелязваше и у Алън Ландис. Изглежда, споменът за жената, която уби, непрестанно го преследваше. Мартин Ларсензвей го попита да не е болен, но Алън Ландис се задоволи да махне с ръка и да се загледа в палмите.
Огромни зелени листа на диви банани, в които можеше да се скрие цял човек, се поклащаха на брега. Очите на Алън Ландис и Пърси Норман се спряха на тях. Не беше ли това възнаграждение за страха след смъртта на магьосника и младата индианка? Разтревожено се вгледах в двамата ни спътници. Колкото повече наближаваше нощта, толкова по-явно те губеха самообладание. Трябваше на всяка цена да се предприеме нещо.
Спряхме до едва видима пътека, която водеше навътре в джунглата.
Пърси Норман и Алън Ландис, съвсем изнервени и разсеяни, се отпуснаха изнемощели на наноса. На всички наши въпроси те отговаряха съвсем механично, понякога и безсмислено. Нямаше никакво съмнение, че засега те не само че не можеха да бъдат полезни, но представляваха, от своя страна, още един товар за нас. Да се движим повече напред беше невъзможно. Трябваше да се погрижим за нашите спътници. Впрочем помощ ние не бяхме в състояние да им дадем. Единственото, което можехме да сторим, бе да ги накараме да си легнат, преди да се стъмни.