Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Има по нас, в България, една много умна приказка — прозина се Иван Горилата, — която казва, че когато маймуната свикне на камшика, тя не се плаши от боя.
— Правилно — съгласи се Игор Незнакомов.
— Ти, Алън, на какво мнение си? — обърна се към него Пърси Норман. — Игор не е укротител на змии, но зная, че ще укроти тоя негодник. За себе си не гарантирам как ще постъпя, ако магьосникът се опита да ми демонстрира фокусите си.
Алън побърза да се присъедини към общото мнение.
— Аз не съм глух, нито сляп, за да виждам, че ние всеки ден изпадаме във все по-затруднено положение. Нам предстои, и то още днес, да се борим срещу магьосника. От пет месеца насам нашият живот се разкъсва от неуловими мистерии на Дяволската планина и това помрачава спокойствието ни. Напълно съм съгласен, че ако магьосникът се опита да се подиграва с нас, така както постъпва със своите индианци, ще трябва да получи заслуженото си. Само дано някой от вас не загуби присъствие на духа си, когато се срещнем с магьосника. Ние не сме тръгнали из Дяволската планина, за да проповядваме мир и любов между червенокожите дяволи. Мисля, че утре на всяка цена трябва да сме на път. Независимо от всичко останало след два месеца ще настъпи дъждовният сезон. Ще бъде досадно да го прекараме из джунглите. Това, което казаха Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Игор Незнакомов, е може би единственият начин да се освободим от тормоза на магьосника.
— Да бъдем кратки, защото магьосникът, след като се насити на младата индианка, може да потърси нас или питона, за да си поиграе на хипнотизъм — прекъсна го Мартин Ларсензвей и добави развълнувано:
— Аз пръв ще разбера дали е открил, че питонът е убит. Като чуете вика ми, стреляйте. Аз ще го довърша с мачета си. С останалите ще се справим лесно.
Взетото решение ни облекчи и изпълни с решимост. Тръгнахме към блатото, където вече бяха насядали доста мъже и жени и се взираха във водата. Магьосникът се разхождаше пред тях и нещо говореше. Като ни видя, посочи оставената от питона следа и тръгна по нея. Другите индианци останаха по местата си. Младата индианка я нямаше между тях.
Без да се наговаряме, тръгнахме след магьосника. Той се навеждаше, оглеждаше следите от смачканата трева и се обръщаше непрестанно към нас. Изведнъж той спря, легна на земята, скокна и почна да тича към реката.
Ние му пресякохме пътя през тревата и стигнахме преди него до мястото, където убихме питона. Магьосникът дотича след нас, видя разораното място, наведе се да вземе от пясъка, но в тоя момент Пърси Норман замахна с мачета си и го свали на земята.
Пърси трепереше, целият изпръскан с кръв. Стояхме безмълвни около останките на магьосника. Имахме още една неприятна задача: да заличим и това убийство. От наколните жилища на индианците долиташе невъобразим шум от побеснели кокошки, вой на кучета, викове на хора. Но не стана нужда да си цапаме ръцете. Докато се чудехме как да постъпим с трупа на магьосника, от реката се измъкнаха два петметрови каймана, които с ръмжене се нахвърлиха върху кървавия куп. Веднага след тях от реката излезнаха още няколко каймана. Започна борба кой да вземе по-голямо парче. Качихме се на брега да гледаме как кайманите грабваха парчетата и бягаха в реката. На пясъка остана само тъмна следа от пролятата кръв. На нея се нахвърлиха черните бръмбари.
— Как надушиха кайманите плячката? — попита Игор Незнакомов.
— Много просто, те имат най-силно развито обоняние за кръвта — отговори Мартин Ларсензвей.
Захвърлил настрана окървавения си мачет, Пърси Норман беше седнал с ръце, увиснали надолу.
На лицето му беше замръзнала разкривена гримаса на отвращение и разкаяние.
Реакцията от убийството настъпваше едва сега. Вероятно в този момент той се мъчеше да се оправдае пред себе си, че е замахнал срещу беззащитния магьосник в момент на неизбежна самозащита.
Най-страшното било, както по-късно той сам си призна, когато пред очите му кайманите се сбили кой по-голямо парче от месото на магьосника да отвлече в реката. Мътните води на река Карао с помощта на кайманите отнесоха последните останки на магьосника. Злите духове не го спасиха.
Тръгнахме обратно с решение да си стегнем багажа и веднага да напуснем селището. По пътеката, образувана от повалената от питона трева, идваше срещу нас маймунката Рики. Тоя път нейното бебе беше на гърба й. Тя вървеше на четири крака и крепеше малкото зверче да не падне. Щом ни видя, Рики се развика така силно, че малкото се уплаши и падна на земята. Преди да повтори истеричния си крясък, Рики получи по главата си удар от мачета на Иван Горилата. Малкото се скри в тревата.