Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Нощта прекарахме буквално заровени в шумата, която изнесохме от дола и постлахме в дупките на скалите. Нямаше подходящи дървета, за да си вържем леглата.
Надеждата, че се приближаваме до по-ниски и по-достъпни склонове, се изпари. Скалите станаха ронливи, трябваше да се закрепваме, да се улавяме за ниски храсти, да политаме назад, да изскубваме с корените растителността, за да стигнем до върха. После малък отдих, наново спускане, свличане на места заедно със скалата и така с остроумни шеги сграбчвахме каквото ни попаднеше на ръка да се хванем, за да не паднем в зеещите пропасти.
Наслаждавахме се на подвизите си, надувахме дробовете си и със свръхголяма воля се сражавахме с храстите, със съскащите змии и падащите върху главите ни камъни. Преждевременно се съсипахме от умора и се отвратихме от солта на потта, която се стичаше в очите ни. Нямаше къде да се понаплискаме с чиста студена вода. Всичко беше застояло, жабешко, опасно, защото развъжда бактерии и всевъзможни паразити. Реката Карао течеше надолу като бясна. Не можеше да се гребне дори едно канче вода. Нямаше комари, но имаше други пълзящи животинки, които изскачаха изпод камъните.
Не беше възможно да се премине реката по цялото възвишение, тъй като водата течеше близо до скалите. Имаше толкова дълбоки долове, че небето се виждаше като прозорец. От храстите излитаха някакви птици, които за пръв път виждаха хора. Те пърхаха около нас и се скриваха с крясък в храстите. В ниските части на тия дерета се срещаха дървета, уплетени от лиани. Те ни затрудняваха преминаването. В такива долове обикновено имаше поточета, течаща вода, жаби, водни гущери и всевъзможни многонраки, които нападаха веднага при стъпване във водата.
Пърси Норман и Алън Ландис до голяма степен се освободиха от своя гнет, мъкнеха на гърбовете си чантите със своето богатство и, изглежда, напълно бяха забравили за образите на индианците.
Мълчаливо те се улавяха за храстите, катереха се с мъка, пазеха да не съборят камъните. Мартин Ларсензвей вървеше напред и предупреждаваше, ако има някаква опасност.
Иван Горилата и Игор Незнакомов при всяко слизане до река Карао си миеха краката, разбира се — там, където това беше възможно. Непрекъснато дъвчеха кора от касава и с особена тържественост се изправяха на всеки връх, сочеха към низината и пущаха по един швейцарски лорелай.
Само Пърси Норман се чувствуваше много неудобно в своите цървули от антилопа, тъй като острите камъни се впиваха в изнежените му стъпала.
Една вечер бяхме насядали около огъня. Игор Незнакомов заговори за тайнствени случки и за отмъстителни духове. И ето че за обща изненада Пърси Норман започна да се оплаква, че злият дух на магьосника го преследвал. Алън Ландис се зарази от тия вайкания и се присъедини към него. Разбрахме, че тяхното успокояване е било само временно и че те фактически продължават да носят ужаса на всичко изживяно, все още мислят за отмъщението на магьосника. Спомените и страхът бяха залегнали дълбоко в тях и надали вече нещо можеше да им помогне — поне докато се движехме в обятията на зеления ад. Над тях тежеше проклятие.
Бяхме убили само двама, а там в селището останаха още стотина индианци със старейшината. Всяко пробуждане сутрин ни навеждаше на една и съща мисъл — не ни ли следят? Всяка сутрин се питахме някой не е ли чул през нощта някакъв шум. Тая постоянна напрегнатост действуваше върху съзнанието на Пърси Норман и Алън Ландис и те неволно на всяка крачка се извръщаха да се оглеждат. Положението ни ставаше драматично. Ние имахме свободата само да се движим, но не разполагахме със средства да се браним от онова загадъчно невидимо, което таеше в нашите души, в джунглата, в мрака на нощта.
У нас се притъпи всяка чувствителност за конкретното. Абстрактното ни замайваше, виждахме нещата в някаква фантастична облачност с нереални перспективи. Често загубвахме ясна представа за времето, капнали от изтощение, лягахме по гръб върху раниците си и по цели часове със затворени очи се отдавахме на дрямка. А краят на зеления ад не се виждаше. Промени се само цветът на скалите и техният наклон. Увеличи се растителността, но намаляваше нашата издръжливост. Имената на нещата за нас нямаха значение. Гладът и жаждата разрушаваха съпротивителните ни сили.