Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Донесохме много дърва, наредихме ги около колибата и ги запалихме, за да изгори жълтата треска заедно с нейните разпространители — черните буболечки. Нещастниците са хванали жълтата треска или от комарите, или от малките гризачи чрез храната.
Сапун отдавна нямахме. Изкъпахме се в езерото и се изтъркахме с пясък.
Тая човешка трагедия изразяваше фанатичната жажда за живот. Бегълците не са разполагали с нищо, за да се защитят от налитащите ги комари. Случаят ги е довел до тая колиба и те са били може би щастливи за един миг в предсмъртния си час.
Целия ден бяхме потресени от впечатленията. Събрали се след залеза около големия огън, ние прекарахме най-тъжната си вечер. Чувствувахме се омърсени дори да ядем. Легнахме си гладни.
— Какво ли ни очаква и нас? — промълви Пърси Норман, когато се разделяхме за спане.
Натрупаният нанос около езерото и по двата бряга на река Карао представляваше истинска минераложка колекция. През течение на вековете тук са били изхвърляни представителни мостри от всички скални породи на Дяволската планина.
Измити, изчистени от водите на река Карао, тия минераложки мостри бяха шлифовани от търкалянето и блестяха във водата на езерото. Златни люспи и включени диаманти в късове от итаколомита се търкаляха около цялото езеро. Истинско Елдорадо! Диамантената треска на Пърси Норман, Алън Ландис и Иван Горилата, заглъхнала от изтощителното мъкнене на гръб на вече претъпканите със смарагди, диаманти и злато кожени чанти, размъти отново мозъците им и те плъзнаха да се ровят из наноса. Блясъкът на златото във водата, осветена от слънцето с хиляди искри, прониза наново сърцата им. Трагедията на каторжника и неговата индианка беше забравена. Като с магически жезъл диамантите и златото, възстановиха физическите ни сили. Ние наново започнахме да философствуваме, разделихме си езерото на параметри, ровехме из наноса, нагазвахме във водата и забравихме да мислим за храна. Трябваше само един киноснимачен апарат, за да се видим самите как се движехме като корабокрушенци, полуголи, с оригинални цървули от нещавена антилопова кожа.
Откъснати на хиляди километри от света и цивилизацията, ние бяхме изгубили усета си към естетиката, към онова, което може да отвращава. Цървулите на краката ни издаваха аромат, който ни беше станал вече безразличен и от който можеше да припадне дори най-непретенциозният хамалин в Каракас. Но ние имахме в кожените си чанти редки екземпляри от розови и жълти диаманти, които убиваха всякакво отвращение.
Нетърпеливи, с устремени погледи към земята, с напрежение, обхванало цялото ни същество, по цели дни се ровехме и събирахме прекрасни кристали от турмалин, берил и изумруди независимо от златото и диамантите.
Всички свободни места в кожените чанти и джобовете на дрехите ни бяха натъпкани с всевъзможни редки минерали. Но в сърцата ни тежеше мистичният страх от неизвестното, което ни разделяше от света.
В ръцете си Алън Ландис държеше голямо парче от пегматита итаколомита. Под всяка люспа слюда имаше по един малък диамант, а във всяка шупла на кварца — злато. Той се обърна към Пърси Норман и го попита:
— Кажи, Пърси, за какво ми е всичко това. Кой ще го носи. Аз едвам смъкнах дотук това, което събрахме в реката Чурун. Оттук не зная как ще измъкна собствените си кости. Ти, който грабиш и прибираш всяко съмнително парче кварц, помислил ли си как ще ги пренесем до река Карони, до нашите камиони. Погледни там ония мрачни скали, ония ходове, по които ще трябва да газим с тия цървули. Как ще носиш чантата си, тежка над десет килограма?
Тия думи на вятърничавия Алън Ландис ни пробудиха от унеса и ни върнаха към нормалното, но занемарено чувство на сигурност. Порокът на алчността ни беше ограбил от великото, което движи живота и което се нарича разум.
Ужас обхвана Пърси Норман. Несметните богатства го заслепяваха. Той седна на наноса, зарови ръцете си в златните късове кварц и се изтегна като смъртно ранено животно. Алън Ландис легна покорно срещу него, подхвърли му от своите диаманти и късове злато и му каза:
— На, вземи и моите, ти, лакомо животно.
После в изблик на лудост извади от джобовете на якето си съдържанието му и почна да го хвърля в езерото. Един прекрасен диамант със синкав оттенък, преминаващ в зелено, падна до мене.
Силен смях се разнесе наблизо. Обърнах се и видях Иван Горилата. Седнал на наноса и постлал големи листа, той се радваше на съкровището си.