Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Когато влакът спира в София, Хемингуей слиза на гарата, остава едно денонощие в българската столица. От нея изпраща пощенска картичка на Хедли и статия до „Торонто стар“, написани на ръка — на Лионската гара пияният шофьор е строшил пишещата машинка „Корона“ — подарък от Хедли.
В Константинопол Хемингуей отсяда в стария хотел „Делондрес“. Няколко дни след това заболява от малария и се премества в луксозния хотел „Монреал“. Силното му тяло се съпротивява на треската.
Хемингуей остава на крака. От Константинопол отива в Солун. Цялото пътуване трае двадесет дни. Когато се прибира в Париж, чисто по Хемингуеевски спи непробудно една седмица.
Веднъж пътувах с такси от пристанището Хайдър Паша през новия мост над Босфора, отивах до търговския квартал „Пера“. Колата мина покрай пасажерския кей на бухтата Златния рог, сви вдясно, спря пред метрото — най-късото и най-старото в Европа. Преди да сляза, казах на шофьора, че преди повече от петдесет години, тук е идвал един американец и е написал следното за Истамбул: „Константинопол е шумен, могилест, мръсен и красив… Пълен е с униформи и слухове.“
— Анджък2 — съгласи се шофьорът. — И сега е такъв. Гюн да вар, ай да вар!… Яваш, яваш…3
Може би защото съм ги гледал от борда на голям кораб, но китовете винаги са предизвиквали у мене полузабравеното чувство на доверие към домашния работен добитък. Някъде бях чел, че китовете, по чиито тела шават безброй паразити, често се приближават до корабите и спокойно си чешат гърбовете на бордовете или по кила. На по-малките кораби това се усеща, сред екипажа настъпва весела паника, която измъква хората от скуката на всекидневието и става причина за кратки въодушевления, леки пиянства и сладки спомени.
В една ранна утрин в Индийския океан, нейде под Сейшелските острови, на половин миля от кораба преминаваше стадо китове. На утринното слънце хоризонтът блестеше от фонтаните им, понякога някой мъжкар излиташе от водата на няколко метра, пльосваше тежко. По някое време те завиха към кораба и от мостика се виждаха тъмните им гърбове. Когато вече се прибирах от крилото на мостика, погледнах надолу. От мостика до водата има поне осемнадесет метра. За миг изпитах страх, коленете ми омекнаха, по гърба ми потекоха две ледени струйки, пропълзяха надолу, хванах се за планцира — перпендикулярно срещу кораба бавно се движеше тигрова акула. Беше едра, дълга около три метра, с петнист гръб и широка муцуна, върху която се белееха огромните й кръгли очи. Акулата се движеше на зигзаг, над водата стърчеше гръбната й перка. В небето стоеше албатрос с огромни неподвижни криле…
Рулевият Саркиз Перси, който стана свидетел на всичко, почна да се смее, после се усети и за да замаже положението, взе да разказва:
— Плавах в океанския риболов. Бях боцман на траулера „Албатрос“. Три последователни рейса — две години и един ден. Промисъл — в Южния Ат-лантик. Не е живот… Няма вода, условия — скотски… Едва на третия месец се изкъпахме — от кораба-майка дадоха малко сладка вода. След още три месеца пак се къпахме. Риба, риба, риба. На ден по дванайсет часа бачкане. Осем часа работа, четири почивка, още четири — работа. Храната е една и съща — за пресен плод не мисли! Само консерва!
Имахме един созополлия, Таварища му викахме Балъкчия. Веднъж вземаме гориво от съветски танкер. От танкера изтърваха нещо и нашият, без да му мисли, скочи, улови го. Бяхме само двамата — хвана ме шубето, тук течението е много силно. Хвърлих му въже, той се обра по него, но го пусна, за да се хване за щормтрапа … Течението пак го отвлече, отнесе го чак към кърмата. Подадох пак въже и видях около него акули. Бяха от най-мръсните, от косатките. Но не му казвам: ха се е уплашил, ха е глътнал морето…
На траулерите клати много, но се свиква. Де ще идеш? Не мож каза: „Спрете кораба, да сляза…“ Веднъж след шестмесечен промисъл трябваше да тръгнем за България. Но не стигаха двайсет тона риба, за да изпълним плана. Капитанът се заинати, тралихме още няколко дни … нищо! Да се изядеш. Едно мълчание на кораба — ще го взриви! Осемдесет и четири човека са това!… И изведнъж — пълен трал, най-малко четирийсет тона! Почнахме да теглим. Теглим, теглим, теглим — изтеглихме го! А вътре — акули … Нямаше как, обявихме аврал. Целият екипаж се струпа да чисти. Акулите — залепени една за друга, нали кожата им е като шкурка. Вадехме ги от трала вече мъртви, пресовани. Уж мъртви, ама бутнеш някоя с греблото по муцуната — схрупва го като шекерена пръчка…
Сега си спомням избитите акули в залива Кохимар, недалече от Хавана. Когато ги разтоварваха на кейчето, те падаха по гръб, озъбените им муцуни блесваха на слънцето. Мъртви, те пак събуждаха страх, ние отстъпвахме назад, към къщичката на рибарите.
2
Именно.
3
И дни има, и месеци има. Полека-полека.