Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Той пи, сетне вдигна ръка и замахна с нея рязко, сякаш сечеше с брадва.
— Или да ни даде акъл — каза той, — или да ни направи операция. Иначе, слушай какво ти казвам, началство, загубени сме!
VIII
Днес вали, тихо, кротко, небето се съединява със земята с безкрайна нежност. Спомням си за един индийски барелеф от тъмносив камък: мъжът е обвил ръце около жената и се съединява с нея с такава нежност и стремителност, че ти се струва — така както времето е излизало и почти разяло телата им, — че гледаш две слели се насекоми, и над тях пада ситен дъжд, намокрили са се крилцата им, и сега, плътно притиснати едно до друго, тихо, ненаситно, ги поглъща земята.
Седя вътре в бараката и гледам как светът притъмнява и как морето блести пепеляво зелено. От единия до другия край на брега ни човек, ни платно на лодка, ни птица. Само през отворения прозорец навлиза мирис на земя.
Станах, протегнах ръка към дъжда, като просяк. И изведнъж ми се доплака. Някаква тъга, не за себе си, не моя, по-дълбока, по-тъмна, се излъчваше от мократа земя и изпълваше гърдите ми. Паниката! Паниката, която обзема животното, което пасе безгрижно и изведнъж, без да забележи нещо, подушва, че е обградено отвсякъде и не може да се спаси.
Понечих да извикам, знаех, че това щеше да ме облекчи, но се засрамих.
Небето се снишаваше все повече; погледнах през прозорчето. Облаците бяха закрили хълма с мината и обърнатото му към небето женско лице потъна в тях.
Изпълнени с наслада, само тъга са тези часове на тих дъждец, сякаш се мокри душата ти, пеперудата, и потъва в пръстта. Тогава в паметта ти изплуват всички горчиви спомени, погребани в сърцето — раздели с приятели, угаснали вече усмивки на жени, надежди като обезкрилени пеперуди, от които е останал само червеят; и този червей пълзи сега по листата на сърцето ти и ги разяжда.
И постепенно, из дъжда и мократа земя, отново изплува и изпълни сърцето ми споменът за далечния ми приятел, там в чужбина, в Кавказ. Взех перото, наведох се над хартията, започнах да разговарям с него, за да успея да разкъсам мрежата на дъжда, да прогоня тъгата.
„Скъпи мой, пиша ти от един пуст бряг в Крит, където, тъй се уговорихме, Съдбата и аз, да прекарам няколко месеца, за да си поиграя. Да си поиграя на капиталист, на собственик на лигнитна мина, на делови човек, и ако играта ми сполучи, да кажа тогава, че не съм си играл, ами че съм твърдо решил да променя живота си.
Спомняш ли си, когато си заминаваше, ти ме нарече «книжен плъх». Зарекох се тогава и аз, реших да изоставя за кратко време — или завинаги? — книгите и да се заема с дела. Наех един хълм, в който има лигнит, повиках работници, купих кирки, лопати, ацетиленови лампи, кошове, колички, прокарах галерии и се завирам в тях. Ей тъй, напук на теб; и от книжен плъх се превърнах — понеже копая и пробивам тунели под земята — в къртица.12
Надявам се, че ще одобриш промяната. Често пъти, присмивайки ми се, ти казваше, че си мой ученик. И аз се възползувам сега от това, защото знам добре какъв е дългът и каква е наградата на истинския учител: да се стреми да научи всичко каквото може от ученика си, да подуши накъде е поела младостта и да насочи и той душата си нататък. И ето така, като следвах уроците на ученика си, се озовах в Крит.
Радостите, които изживявам тук, са големи, защото са много прости, направени от вечните елементи: чист въздух, море, пшеничен хляб, а вечерта един изумителен Синдбад Моряка сяда по турски пред мен, отваря уста, заговаря и светът става широк. Понякога, когато не му достигат думи, скача прав, започва да танцува; а понякога, когато не му достига и танцът, грабва сандура си, поставя го на коленете си и почва да свири.
Мелодията е ту дива и ти се струва, че ще се задушиш, защото неочаквано разбираш, че животът ти е безсилен, жалък, недостоен за човек; ту пък е тъжна и чувствуваш, че животът минава и изтича като пясък през пръстите ти и спасение няма.
Душата ми се мята от единия до другия край на гърдите като совалка и тъче. Тъче кратките тези месеци, които ще прекарам в Крит, и да ме прости господ, но струва ми се, че съм щастлив.
Конфуций казва: «Мнозина търсят щастието по-високо от човека, други — по-ниско; а щастието е на ръста на човека!» Правилно. Съществуват, значи, толкова вида щастие, колкото и човешки ръста. Това е, скъпи мой ученико и учителю, сегашното ми щастие; и току го меря и премервам неспокойно, за да разбера какъв ми е сега ръстът. Защото, знаеш добре това, ръстът на човека не е винаги един и същ.
12
Непредаваема игра на думи. Книжен плъх — «хартопондикас» и къртица — «тифлопондикас», или в буквален превод — «сляп плъх». — Б. пр.