Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Когато „Халибът“ се върна в пристанището късно през октомври, Крейвън чакаше на дока. Той вече беше разбрал, че „Халибът“ не може да излезе отново с въже със заварки. Пусна съобщение чрез секретаря на Службата за изследвания и развитие към ВМС. Искаше седем мили въже без заварки. Военноморските сили започнаха да осъществяват контакти с контрагенти, като обясняваха единствено, че им трябват седем мили въже без заварки за един секретен проект. В Пентагона идваха всякакви хора — от представители на нефтодобивни компании до производители на асансьори. Един човек не можа да издържи на напрежението.
— Просто ми кажете — попита изведнъж — за каква сграда е това?
Нито една фирма не можа да изпълни изискването на ВМС за десет километра и половина въже без заварки. Накрая „Ю ЕС Стийл“ се съгласи да промени процеса си за изработка на въжета. Но дори и така бяха необходими три месеца — до януари 1968 г., — за да се засучат седем мили стомана. Когато въжето стана готово, Брадли обяви, че отново е време да опитат да хванат ракета.
„Халибът“ тръгна горе-долу по същото време, когато севернокорейци завзеха американския кораб „Пуебло“ — разузнавателен съд, който шпионираше от повърхността. „Пуебло“ се намирал в международни води, когато корейците го нападнали. Смел ход — корейците обсипали кораба с куршуми и екипажът му, въоръжен леко, не посмял да отговори на огъня. Когато корейците се качили на борда, за да не позволят на екипажа да унищожи шпионското оборудване на кораба и записите, бил убит един американец и двама — ранени. В края на краищата корейците откраднаха една от най-секретните криптографски системи на САЩ и американските служители от разузнаването бяха сигурни, че тя ще бъде предадена на руснаците.
На „Халибът“ всичко започна добре. Върна се до мрежата от приемо-предаватели без инциденти. Този път рибата плаваше без засечки. Зърнестите хидролокаторни изображения играеха непрекъснато по екраните в Пещерата на прилепите, като размазана репродукция на далечната планета на пет километра под тях.
Подводницата и екипажът търсиха цели два месеца, но все още не бяха забелязали съветска ракета. След това въжето отново се скъса и електрониката, която общуваше с рибата, изгоря. Нищо ново — екипажът отдавна знаеше как да оправя набързо подобни неща сред океана. Цялата операция би трябвало да отнеме по-малко от час. Проблемът беше, че се налагаше да изплават на повърхността. Хората трябваше да излязат на палубата на „Халибът“ в тъмнината в 3 часа.
До този момент за тях, на деветдесет метра под слънчевата светлина, денят се беше слял с нощта. Дълбоко в тишината на своята подводна вселена не бяха усетили много от големите океански вълни над себе си. Но сега командирът Мур нямаше избор. Хората му трябваше да се изправят срещу силните вълни на повърхността.
Когато даде заповедта да изхвърлят баласта, трима членове на ремонтния екип започнаха да обличат неудобните си костюми за мокро време. Сред тях беше и помощник при машините старшина Чарли Хамъндс. Капитанът наблюдаваше вълните и чакаше мига, в който палубата няма да е залята от вода. След малко кимна.
— Включи фенерчето — каза старшина Скийтън Нортън, докато Хамъндс се готвеше да се изкатери през люка в трюма на „Халибът“. Върху костюмите за мокро време хората носеха спасителни жилетки, украсени с малки, подобни на консервена кутия стробоскопни лампи с батерии. Разработени бяха за Военновъздушните сили като част от спасителните пакети на пилотите-изтребители.
— Ще го включа после — отговори Хамънд с обичайната си грубоватост. Механикът имаше дрезгав глас и беше висок метър и осемдесет, оплешивяващ и мускулест. Макар и самотник, на борда се славеше като „Чичо Чарли“.