Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Този път „Халибът“ беше управлявана от капитан Едуард Мур, пресен випускник на „училището по чар“, или мястото за подготовка на бъдещи командири, където ги обучаваха как работят ядрените реактори. Водени от подчинени на Рикоувър, курсовете за реакторите представляваха упражнения по отчайване и разочароване и на тях кандидатите получаваха безмилостни удари. Самият Рикоувър се наслаждаваше на възможността да предупреждава бъдещите командири, че най-малко една трета от тях ще се провалят. Той и хората му безмилостно разпитваха кандидатите за най-досадните подробности и изобщо за всичко от дебелия наръчник по ядрени реактори, за да проверят в коя трета биха попаднали те.
Мур наследи подводница, която страдаше от своенравен реактор, и омразата на Рикоувър. Якият като борец Мур се захвана решително със задачата си. Вече сивеещата му коса щеше да побелее на този пост, но той рядко се оплакваше гласно и почти никога от самия Рикоувър, въпреки че от време на време отправяше някоя ругатня към по-отявлените садисти сред подчинените на адмирала.
Когато „Халибът“ измина повече от 400 мили северно от Мидуей, единствено Мур и още няколко офицери знаеха точно какво търсят — дори и внимателно избраните, специално проучени обитатели на Пещерата на прилепите не знаеха нищо. Водачът им, капитан Джон X. Кук III, тридесет и една годишен електроинженер с двойното звание офицер по операциите и офицер за проекти, спомена единствено, че ще търсят по океанското дъно на 5200 метра под тях всякакви предмети, по-големи от боклукчийска кофа.
Нещата започнаха доста добре. Екипът разположи мрежа от приемо-предаватели по морското дъно, като изстреля през торпедните тръби на „Халибът“ над дузина от тези сигнални устройства. Всяко от тях имаше уникален звуков сигнал, който можеше да бъде включен дистанционно от подводницата. Когато всеки от приемо-предавателите попадна на дъното, навигаторите отразиха точното му местонахождение с помощта на спътникова навигационна система.
Този път Крейвън не беше на борда, но духът му присъстваше. Повечето от хората на „Халибът“ вярваха на измишльотината му, че два и половина метровите приемо-предаватели са подводни мини. Дори бяха ги маркирали с обозначения за муниции и ги бяха доставили в подводницата през едно оръжейно депо на ВМС. За да е сигурен, че екипажът му вярва, Крейвън със сериозен тон предупреди хората да отричат, че мините са на борда.
Разполагането на мрежата отне тридесет и шест часа. След това хората пуснаха една от рибите. На повечето от членовете на екипажа беше казано, че тези механизми са нов тип хидролокатори, но екипът за „специални проекти“, натъпкан в тясната контролна стаичка в Пещерата на прилепите, имаше друга информация.
Все още нямаше видеосигнали. Вместо това мъжете опитваха да „видят“ дъното чрез хидролокаторни изображения, изпратени от рибата. Седяха загледани в сивите сенки на екраните и опитваха да ги отделят една от друга, за да различат евентуално важните обекти от преминаващи риби и скали. Имаше и панели с цифрови показания за проследяване на височината на механичната риба от дъното, докато тя сама осветяваше пътя си и правеше снимки, които никой нямаше да види, преди да я изтеглят обратно в подводницата.
Нещата станаха още по-трудни, когато компютърът „Унивак 1124“ блокира. Този път обаче екипът от Пещерата на прилепите беше готов. Въоръжени с ръчния калкулатор на един инженер от „Уестингхаус“, хората свършиха работата, за която беше създаден компютърът. Не след дълго обаче призраците на подводницата за малко не превзеха контрола върху мисията. Този път проблемът беше предизвикан отчасти от една слабост, която Крейвън умишлено остави, един пресметнат риск. Хидравлично задвижваната макара за въжето беше по-малка от необходимото. За да се помести в двуметровата празнина между силовия корпус на подводницата и горната част на палубата, макарата можеше да бъде широка само метър и осемдесет. В резултат, седемте мили оплетено стоманено въже трябваше да се навива толкова плътно, че се напрягаше докрай.
Крейвън беше изчислил, че независимо от това кабелът трябва да издържи. Но бе забравил нещо. Като цяло кабелът беше достатъчно здрав, но всъщност се състоеше от куп отделни въжета, навити заедно. Самите въжета бяха заварени едно към друго, за да достигнат заедно 7 мили, и всяка заварка представляваше слабо място. Именно една от тези заварки се бе скъсала и една стърчаща тел блокираше устройството за вдигане, като остави рибата да виси безцелно на другия край на въжето. В отчаян опит да предотвратят загубата на второто устройство за пет милиона долара една група хора започна да вдига двата тона алуминий и успя да върне рибата обратно на борда през тръбата, от която я пускаха. След това „Халибът“ излезе на повърхността. През следващите три дни хората изтеглиха всичките десет километра и петстотин метра въже от макарата, разположиха го на пода на Пещерата на прилепите в една сякаш безкрайна осморка, и след това го пренавиха изцяло, но в обратен ред. Идеята беше скъсаната секция да остане навита около макарата, когато отново изпратят рибата навън. Усилията им имаха успех, но хората въпреки всичко не намериха парче от ракета.