Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— „Мисля, че са били нашите врагове, които се опитваха да накарат дивите хора да ни гонят (нападнат) — предаде Хиеро. — Но как ни намери?“
— „Детска задачка — бе простичкият отговор. — Върнах се в голямата вода — минах (през нея) — надушвах — намерих (следата) — преплавах малката вода около жилищата на хората — отново намерих следата — намерих те“.
Той минал край селището на белите диваци, повечето от които се били върнали от амфитеатъра след неудачното развлечение с птиците. Мотаели се наоколо и вдигали ужасен шум. Като се вгледал по-внимателно, Хърм открил, че имат голяма глутница зли кучета и побързал да изчезне. Преплавал реката и тръгнал по крайбрежието на морето на изток. Следите на Клотц намерил лесно, вървял по тях и скоро се натъкнал на лагера на приятелите си.
Свещеникът реши, че тази вечер едва ли ще тръгнат да ги преследват и спокойно могат да си починат под охраната на Клотц и Хърм. Той седна на предишното си място и се захвана отново да разпитва Лучара.
— Ти се удиви, когато ти казах, че ме е намерил единадесетник — каза момичето. — Защо? Той изглеждаше като всеки друг човек от моя народ. Беше на около петдесет години. Носеше проста кафява дреха, а в ръката си имаше тояга…
— Това е интересно — отбеляза Хиеро. — Изглежда, в твоята страна всички хора са с тъмна кожа, къдрави коси и черни очи.
— Естествено. Когато живеех там, само веднъж видях бледолики роби от север. А и всички единадесетници, които съм срещала, са били хора от моя народ.
— Така — замисли се свещеникът и се вгледа в пламъците на огъня. — А в моята страна всички те изглеждат като хората на моя народ, с бронзова или, както е при инейците, червеникава кожа, прави черни коси и високи скули. Мисля, че ти можеш да ни разкажеш много неизвестно и интересно за единадесетниците. Преди да се върнем към твоята история, спомни си всичко, което знаеш за тях. В нашите места те не носят оръжие, учат децата, лекуват хора и животни, работят във фермите, на хапват месо и никога не вземат възнаграждение, освен храна. Ненавиждат Нечестивия, но изглежда, не се стремят към стълкновение с него. С какво се занимават в Д’Алви?
— Вършат същото — каза тя. — Обикновените хора, занаятчии и селяни, ги уважават, нали учат децата им на четмо и писмо, но църквата не ги обича. Свещениците подозират, че са безбожници като давидите.
— Какви са тези давиди?
— О, една странна група хора, които се занимават с търговия и се наричат Народ на Давид. Живеят по градовете. Не ходят на църква, не ядат много неща от обикновената храна и се женят само за свои девойки. Но винаги си плащат данъците и търгуват честно. Много са задружни и се бият като диви зверове, ако някой ги обиди тях или религията им. Давидите изпитват странно отвращение към кръста и не признават за Бог Спасителя, който е приел смъртта за нашите грехове. Когато още ходих на училище, един от тях ми каза, че народът им е най-древния на земята. Наистина, много са чудати…
— Ох-х… — въздъхна тежко Хиеро и се опита да смели пороя сипещи се сведения. Отбеляза си краткото „ходих на училище“ — виж ти! Факт, достоен за вниманието му! Като поразмисли за тайнствените давиди, той каза:
— Това изглежда е някаква странна еретическа секта от старите времена. С такава ние досега не сме се срещали. Последната секта в Канда — протестаните — се слели с нашата църква още преди две хиляди години. Сега целият наш народ принадлежи на единната Универсална Църква. Очевидно, в твоята страна има много странни отживелици. Но моля те, продължавай да разказваш, аз повече няма да те прекъсвам.
Той хвърли няколко съчки в огъня, пламъкът се издигна и едва забелязващият се дим пое нагоре, където се стопи в плътната корона на дървото. Девойката разказваше и прозаическия тон на думите й рязко контрастираше с необикновеността на преживяванията й. Хиеро сам бе преживял не малко странни приключения, но докато я слушаше, бе като омагьосан. А мечока дремеше с глава на коленете на момичето.
Единадесетникът, възрастен и спокоен човек, поставил шини на крака на Лучара, после й помогнал да се премести на безопасно място. Отишъл си, но след няколко часа се върнал с голям бик. Това животно наричали кау и било разпространено много на юг. По думите на девойката животното приличало малко на Клотц, но кожата му била на ивици и по-светла, а рогата — къси и прави.
Този човек се наричал Джон. Казал на девойката, че ще се опита да я откара в едно от убежищата на ордена, но пътя до там бил труден. Тръгнали на северозапад и вървели много дни през огромните тропически гори, като се стараели да не излизат на главните пътища между враждуващите градове-държави. Селяните и горските жители ги посрещали приветливо, предоставяли им храна и подслон и ги предупреждавали за мигриращи стада, лемути и други опасности. На свой ред Джон лекувал болните в селата и раздавал набори букви, с които децата се учили на четмо и писмо. Лучара каза, че именно просветителската дейност на единадесетниците дразнела особено официалната църква. Нито свещениците, нито благородниците искали селяните да възприемат нови идеи.