Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— И тези търговци, тези вонящи порове, се съгласиха? — с гняв възкликна Лучара. — Те дори дойдоха да гледат зрелището. Видя ли ги? Мургави са, дрехите им са подобни на твоите, но носят шапки.
На следващия ден скъсали дрехите й, вързали я за стълба, където Хиеро я видя за първи път и цяла тълпа диваци дошла от селището да се наслаждава на любимото зрелище. Те домъкнали огромни барабани и грохотът им вещаел близка смърт.
Лучара завършила разказа си, като измъчена от събитията през последните дни, едва се преборваше със съня. Хиеро извади от чантата на седлото вълненото одеало и запасната си куртка. Девойката му благодари с усмивка, зави се и след миг вече спеше. Лежеше на една страна с ръка под главата си и отблясъците на угасващия огън си играеха по тъмната и гладка кожа на лицето й. Независимо от сплетените коси и уморения си вид, това създание очароваше свещеникът с удивителната си свежа красота. Известно време и се любува, но умората си каза своето. Прозя се, разпъна второто одеало, настани се до огъня и заспа също така бързо като Лучара.
До гъстата шатра на короната на дървото с вдигната към небето глава и широко надути ноздри самотно стоеше големият лорс. Поемаше с дробовете си нощния въздух и той му казваше всичко за съществата наоколо. Внезапно от мрака изникна мечата фигура, докосна с нос коляното на Клотц, обърна се и потъна в нощта — поемаше по ловната пътека. еленът само тръсна глава и отново замириса топлия влажен въздух. Той беше на стража и стопанинът му можеше да спи спокойно.
Хиеро се събуди внезапно. Стресна го странен звук и той мигновено седна, отхвърли одеялото, а ръката му се протегна към оръжието. Но веднага се усмихна смутено. Този звук беше гласът на девойката, която тананикаше простовата песничка. Мелодията й се повтаряше отново и отново. Свещеникът не разбираше думите, но усети, че му напомня за приспивната песен, която пееха на родината му.
Разтвори гъстите клони и се измъкна на открито. Слънцето беше високо — следователно бе спал най-малкото десет часа. На няколко метра встрани девойката седеше и нещо шиеше. До нея се намираше разтворената седлова чанта, от която бе взела иглата и конците. Бе така увлечена от заниманието си, че не забеляза появата на Хиеро, който вежливо се изкашля.
Лучара го изгледа и се усмихна.
— Ти обичаш да си поспиваш, Пер Хиеро — каза тя. — Виждаш ли какво правя?
Тя се изправи и преди Хиеро да успее да отвърне тя захвърли скъсаната си пола. Няколко мига стоя гола, като блестяща статуя от полирано тъмно дърво, после се пъхна в току-що ушитата дреха. И веднага се засмя над объркването му. Тялото й се оказа облечено в комбинезон с къси ръкави и шорти.
— Е, какво пък — успя да каже по едно време, — не изглежда зле. Използувала си резервните ми дрехи?
— Само част от тях. Взех една риза и едни гащета. Нали не ми се сърдиш? — лицето й се опъна от огорчение.
— Ни на йота. Ти си прекрасна шивачка. Виждам, че можеш да оправиш всякаква дреха.
— Сама се научих, когато избягах от къщи. Преди нищо не умеех да правя. Това е така интересно! — Лучара вдигна ръце и за миг замря. Залята от ярката слънчева светлина изглеждаше прелестна. Зад нея огромният лорс замислено дъвчеше снопче трева, а Хърм се бе свил на пухено кълбо и спеше дълбоко близо до огъня.
Хиеро присви очи и заоглежда брега, който се снишаваше на изток. Водната преграда се нижеше на стотина метра. И в ярката сутрешна светлина видя, че това е един тесен залив, който лесно можеше да се премине.
Скромната закуска от леко опечено месо на антилопа, сухари и яйца на костенурки продължи само няколко минути. Като опаковаха багажа си пътниците поеха на юг. През целия ден вървяха по брега, понякога преминаваха през разни потоци и рекички, които се вливаха в морето.
Хиеро бе доволен от находката си, макар и да не си представяше ясно, какво ще прави с нея. Здравият смисъл подсказваше, че спасяването на момичето няма никакво отношение към мисията му. Но какво друго можеше да направи, когато животът на такова младо създание, почти дете, се подлага на смъртна опасност? Наистина, в тази история имаше и положителни моменти. Родината на девойката се явяваше точно тези далечни области, където бе изпратен и тя би могла да го осведоми за народа, обичаите и положението в тези непознати нему страни. В някаква степен това оправдаваше съвместното им пътешествие. А освен това, всъщност, нищо друго не му оставаше!