Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Да-а. Тъжно наистина. Имам предвид, че тя всъщност никога не изяждаше никого — продума Леля. — Е, поне не често. Носеха се приказки, но…
— Случват се такива неща — обобщи Баба. — Влезе ли прекалено навътре в приказките, човек се обърква. Не знае кое е истина и кое не е. А те накрая го обсебват. Човек се чалва. Не харесвам приказките. Те не са истински. Не харесвам неща, които не са истински.
Тя отвори една врата със замах.
— А, покои — кисело отбеляза тя. — Даже може би е будоар.
— Тая трева не расте ли доста бързо? — учуди се Маграт.
— Това върви с магията — обясни Баба. — Ах, ето я и нея. Знаех си, че ще бъде наоколо.
На леглото сред гъсталак от розови храсти лежеше фигура.
— А ето го и вретеното — Леля посочи към едва видим през стената от бръшлян предмет.
— Не го докосвай! — извика Баба.
— Не се безпокой, ще го хвана за нишката и ще го метна през прозореца.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Маграт.
— Ами това е селски мит. Случва се доста често.
Баба Вихронрав и Маграт се наведоха към спящото момиче. То беше около тринадесетгодишно, почти сребърно под праха и цветния полен.
— Не е ли красива! — въздъхна Маграт, щедрата душа.
Зад гърбовете им се чу трясък от вретено, разбиващо се върху някакъв далечен калдъръм, след което се появи Леля Ог, потривайки ръце.
— Виждала съм го да се случва сума ти пъти.
— Не, не си — заяде се Баба.
— Добре де, веднъж — не мигна окото на Леля. — И съм слушала за това сума ти пъти. Всеки е слушал. Селски мит, както казах. Всички са чували, че това се е случило в селото на братовчеда на приятеля на съседа…
— Защото се случва — прекъсна я Баба.
Тя пое ръката на момичето.
— Заспала е, защото ще получи… — започна Леля.
Баба се извърна:
— Знам, знам. Знам, ясно? Знам, както и ти знаеш. Мислиш си, че не знам ли? — Тя се наведе над безчувствената ръка. — Това е то вълшебничеството — добави тя повече на себе си. — Все да бъде зрелищно! Все да те набъркат в чужди работи, все да се опитваш да държиш нещата под контрол! Ха! На някого да му се намира малко отрова? Хайде да приспим всички за около стотина години! Да го направим по лесния начин. И всичкото това само с едно убождане. Сякаш с него ще се свърши светът. — Тя помълча. Леля Ог стоеше зад нея. Нямаше начин да е разгадала изражението на лицето й. — Гита?
— Да, Есме? — невинно рече Леля Ог.
— Чувствам, че се подсмихваш. Можеш да запазиш евтината си психолология за тия, които си я просят.
Баба затвори очи и измърмори няколко думи.
— Да използвам ли вълшебната пръчка? — колебливо попита Маграт.
— Да не си посмяла! — сряза я Баба и продължи да мърмори.
Леля кимна:
— Определено възвърна малко цвета си.
Няколко минути по-късно момичето отвори очи и с мътен поглед се втренчи в Баба Вихронрав.
— Време е за ставане — пропя Баба с непривично жизнерадостен глас. — Пропускаш най-хубавата част от десетилетието.
Момичето се опита да фокусира Леля, сетне и Маграт, след което върна погледа си отново на Баба Вихронрав.
— Ти? — продума тя.
Баба вдигна вежди и изгледа спътничките си.
— Аз ли?
— Ти си… все още тук?
— Все още? — повтори Баба. — За пръв път в живота си идвам тук, госпожичке.
— Но… — момичето изглеждаше объркано. И уплашено, забеляза Маграт.
— И аз съм същата рано сутрин, скъпа. — Леля Ог пое другата ръка на момичето и я потупа. — Хич не съм във форма, докато не изпия чаша чай. Сигурно всяка минута ще се събудят и останалите. Разбира се, ще им отнеме малко време да изчистят чайниците от плъхове и… Есме?
Баба се взираше в един прашасал предмет на стената.
— Набъркват се… — прошепна тя.
— Какво има, Есме?
Баба Вихронрав закрачи през стаята и обърса праха от огромното, богато украсено огледало.
— Ха! — тя се завъртя гърбом и ги изкомандва: — Да тръгваме вече.
— Но аз мислех, че ще си отпочинем. Искам да кажа, почти се съмна — замрънка Маграт.
— Няма смисъл да злоупотребяваме с гостоприемството — обяви Баба, изнасяйки се от стаята.
— Но ние дори не си… — започна Маграт и погледна огледалото. Беше голямо, с елиптична форма, в позлатена рамка. Изглеждаше напълно нормално. Не беше в стила на Баба Вихронрав да се плаши от собственото си отражение.
— Пак я прихванаха нейните — отбеляза Леля Ог. — Хайде. Няма смисъл да стоим тук. — Приятелски потупа слисаната принцеса по темето. — Горе главата, госпожице. Няколко седмици с метла и брадва и старият дворец за нула време ще стане като нов.