Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Отче приоре — поведе атаката брат Ричард, — нещата не вървят добре. Край нас из цялото абатство дебнат кралски пълномощници, а броят на труповете се увеличава всеки ден.
— Слушайте! Слушайте! — вдигна ръка приорът Кътбърт. — Абат Стивън умря, ние не знаем как и защо. Беше промушен с кама. Убийството на Гилдас също е загадка. А сега е убит и Тавърнър, но чия е вината за това? Нещо повече, ние не можем да се противопоставим на кралския служител. Ако го сторим, самият крал може да дойде тук или, което е още по-лошо, може да ни призове да се изправим пред него в Норич или дори в Лондон. Това ли искате?
— Искаме да престанат тези ужасни убийства! — извика брат Ричард. — И кралските служители да вървят да си гледат своите работи. Казано откровено, отче приоре, нещата вървят от лошо към по-лошо.
— А съществува и въпросът за странноприемницата — заговори Елфрик. — Сега, след като абат Стивън е мъртъв, защо да не може да започнем строителните работи? Погребалната могила може да се изравни. Може и да я разкопаем и да видим какво има вътре.
— Това е неприемливо! — отвърна приорът Кътбърт. — Би било неподходяща привързаност и липса на почит към паметта на абат Стивън. На другите братя няма да им хареса.
— Вярно е — намеси се библиотекарят брат Френсиз. — Най-добре ще е да изчакаме, докато се избере нов абат. — Той се усмихна замислено на Кътбърт. — Кой ли може да бъде?
Монасите мълчаха. Приорът поглаждаше повърхността на масата с върха на пръстите си. Нещата не се развиваха по план. Абат Стивън бе казал, че Кървавата ливада никога няма да бъде застроена, докато той води това братство. Сега, дори и мъртъв, той все още си оставаше абат. Дали духът му броди из абатството? Възможно е, при този негов интерес към бесове и призраци. Само в едно отношение приорът Кътбърт се бе поуспокоил: покровителстваният от абат Стивън Тавърнър бе мъртъв. Този човек бе цяла напаст и щеше да създава проблеми. Какво щяха да правят с него иначе?
— Отче приоре — меко попита Елфрик, — какво ще ни посъветваш? Каква ще е твоята заръка?
Приорът Кътбърт го изгледа неприязнено.
— Навярно ще трябва да говорим по-откровено! — заяви Елфрик и отметна ръкавите на расото си.
— Откровено ли? Какво искаш да кажеш?
— За смъртта на абат Стивън! Всички знаем твоите планове за Кървавата ливада.
Приорът Кътбърт насочи пръст към него:
— И ти беше посветен в тези планове!
— Да не би да намекваш, че някой от нас е причинил смъртта на абат Стивън? — попита брат Ричард. — Може и да сме Божи служители, но не можем да проникваме през заключени врати или през стени!
— Аз лично огледах онази врата! — извика Елфрик. — Може би пантите са били свалени?
Бледите му страни почервеняха, докато другите монаси се задавяха от смях.
— А защо умря Гилдас? — управителят на лечебницата почти викаше. — Гилдас беше твой довереник, приоре! Пръстите го сърбяха да построи онази странноприемница! Той живееше само с това свое видение, сънуваше и виждаше само него. Ти го подкрепяше. Колко често сме седели тук, докато ти тормозеше абата?
— Не съм го тормозил! — Приорът Кътбърт се опита да овладее гнева си; той виждаше, че Елфрик губи самоконтрол. Сега се радваше, че Корбет не е тук.
— А има и още нещо!
Сърцето на Кътбърт замря. Елфрик се наведе над масата.
— Какво нещо, брате?
— Много добре знаеш! Както и ние: допълнението към завещанието на сър Юстъс!
Гърлото на приора пресъхна. Сега Елфрик сочеше него с костеливия си пръст. На Кътбърт му се прииска да се хвърли напред, да го сграбчи и да го счупи.
— Всички знаем за допълнението към завещанието на сър Юстъс — обясни Кътбърт. — Всички се съгласихме да го скрием от абат Стивън, въпреки че, разбира се, щяхме да бъдем принудени да му кажем някой ден.
— Знаете ли, намерих го в една книга с грамоти високо в библиотеката — обади се библиотекарят брат Френсиз.
— Не сме проверявали дали е истинско — каза Кътбърт. — Всички знаем — продължи той, — че сър Юстъс е основал това абатство. Ако откритият от брат Френсиз документ е истински, тогава ние притежаваме не само Соколовия ручей, но и ливадите от другата му страна, които все още са част от владенията на лейди Маргарет. Все пак грамотата е стара, не е скрепена с печат, тъй че не можем да бъдем сигурни в истинността й.
— Може би в Уестминстър има препис?
— Защо не го показа на абат Стивън? — попита Елфрик.
— Нали всички решихме да не го показваме. Разбира се — продължи бавно приорът, — мога да говоря само за себе си. — Той погледна за помощ към Хамоу и ковчежника Дънстън, но те запазиха мълчание. — Все пак — продължи Кътбърт, — някой от нас трябва да е казал на абат Стивън.