Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Първото нещо, което си наложи талантливият учен, бе да стабилизира падането си — успя, но не докрай — спря превъртането около оста си, обаче летеше надолу с главата право към загадъчен пейзаж. Наложи се корекция, която му отне доста време, и бе съвсем близо до земята, когато най-сетне започна да пада нормално, както си падат хората — с краката надолу.
Летеше към пропаст и зърна, че едно дълго, тясно езиче се е изплезило над пропастта. Реши да уцели езичето, в следващия миг усети силен удар в петите си, излетя отново нагоре, това се повтаряше няколко пъти. Изглежда, езичето го посрещаше и изхвърляше с все по-намаляваща амплитуда. Рефлексите, придобивани от Данчо по трамплините за скокове във вода, му помогнаха да овладее положението и ето — той най-сетне укроти платформата под нозете си, усети могъща умора в цялото си тяло, седна на платформата и надникна към пропастта. В дъното й бълбукаше рекичка, меки пътечки се разхождаха покрай рекичката, въздухът миришеше на цветя, на поддържана трева. Той вдъхна силно от този въздух и заспа.
Събуди го плавното люлеене, което съпровожда всяко разсънване на уморения човек. Отвори очи, погледна към пропастта, дръпна се уплашено назад и се блъсна в някого. Зад гърба му стоеше мъж на негова възраст — невероятно лъскави бомбета на обувките, изгладен клош панталон, бяла риза, строга вратовръзка, блейзър и очи. Това бяха очи, заредени с цялата енергия, каквато може да има един човек, с цялото му минало, с миналото на всичките му праотци, та чак до питекантропуса. Тъй разсипнически блестяха тези очи, сякаш човекът свършваше със себе си по странен път — изтичаше пред погледа си.
— Какво правиш тук? — с глуха, брезентова акустика в гласа попита непознатият.
— Аз ли? — Данчо се напрегна да си припомни как е попаднал на това място, но не успя. — Аз, пътем, случайно…
— Бъди така добър да освободиш трамплина. Ти си случайно тук, а аз по работа.
— Разбира се. Макар да ми се струва, че има място и за двамата.
— Не ми се дават повече обяснения — каза непознатият.
Може би наистина има някаква работа — помисли си Данчо, — може да е дошъл на рекогносцировка, макар че какво има да се рекогносцира тук? Или е дошъл да ремонтира това съоръжение? Може би е секретен обект? Данчо погледна към скалата, от която започваше трамплинът. Вкопана в камък, една килната барачка със счупени прозорци подсказваше нещо. Ами да, разбира се. Това бе изоставена база за парашутни скокове. Едно време младите хора обичаха да се занимават с въздуха, а после позанемариха тази работа.
— Ще ремонтираш ли? — попита Данчо.
— Казах ти да се омиташ. За теб е по-добре.
И изведнъж Данчо разбра страшната истина — така нагласен, така церемониално облечен човек, тук над пропастта, и този прегарящ вече поглед, и глухия глас… Самоубиец! На сто метра над земята върху тясно, потрепващо дървено езиче Данчо имаше само две възможности — да се опита насила да измъкне този идиот към скалата и при сборичкването и двамата да се строполят надолу, или пък да си тръгне и да съзнава после цял живот, че е един кротък убиец…
Очите на непознатия вече изстиваха, постепенно в тях се настаняваше смъртта.
— Всичко разбирам! — дрезгаво каза Данчо.
— Още по-добре. Тръгвай си!
— Виж какво, там, закъдето си се запътил, никога не е късно. Дай да изпушим по цигара. Една цигара няма да отдалечи кой знае колко…
Непознатият неочаквано бързо се съгласи:
— Добре. Имаш ли цигари? Данчо заопипва джобовете си.
— Аз имам — подаде му пакета самоубиецът. Запушиха мълчешком. Данчо чуваше попукването на цигарената хартия и му се струваше, че чува догарянето на човешки живот.
— Интересно — каза непознатият, — кой ли ще падне по-бързо? Фасът или аз? Сигурно аз.
— Не! — изкрещя Данчо. — Не… Няма да го направиш…
Самоубиецът го изгледа студено и от този поглед беше ясно — ще го направи.
— Насила ще те спра! Чуваш ли!
— Ще тупнем и двамата — за първи път се усмихна непознатият, но тази усмивка нямаше нищо общо с живота. Той бръкна в джоба си, извади нова цигара, припали я от старата, загаси фаса в трамплина и не го пусна надолу. Пушеше бавно и внимателно и усещаше как другият трепери до него от безизходност, от страх, може би и от жал.
— Така да бъде — рече непознатият, — все едно че на глас бе казвал онова, което си мислеше… — Нямам право да те потопя в угризения. Ще направим друго. Ще ти разкажа защо съм решил да отивам вече оттатък и ще разбереш, че нито си могъл да ме отървеш, нито пък че това ми е трябвало.