20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Няма да си противореча на това, мили ми Арамис; ами че той ме направи лейтенант.
— В мислите мнението ми беше напълно в полза на кардинала: министърът, казвах си, никога не е обичан, но с умения, които приписват на тоя, той ще възтържествува над неприятелите си и ще ги накара да се страхуват от него, което според мене е може би още по-добре, отколкото, ако накара да го обичат.
Д’Артанян кимна с глава в знак на съгласие с тая съмнителна максима.
— Ето какво беше първото ми мнение — продължи Арамис. — Но тъй като съм пълен невежа в тия неща и смирението, към което се придържам, ме задължава да не се осланям на собственото си мнение, поразпитах. Е, мили ми приятелю …
— Е, какво? — попита д’Артанян.
— Е, трябва да смиря гордостта си, трябва да призная, че съм се излъгал.
— Наистина ли?
— Да; аз се осведомих, както ви казах, и ето какво ми отговориха много лица, съвсем различни по вкус и честолюбие: господин дьо Мазарини съвсем не е такъв гений, за какъвто го мислех.
— Хайде де! — рече д’Артанян.
— Не. Той е нищожен човек, който е бил слуга на кардинал Бентиволио, който се е издигнал с интриги; парвеню, човек без име, който милее само за себе си, а не за Франция. Той ще натрупа много пари, ще разпилее доходите на краля, ще си плати сам всички пенсии, които покойният кардинал дьо Ришельо раздаваше на всички, но той няма да управлява никога по правото на най-силния, наЙ-великия или най-уважавания. Освен това, както изглежда, тоя министър не е благородник нито по сърце, нито по обноски, той е нещо като шут, като Пулчинело, Панталоне. Познавате ли го? Аз не го познавам.
——
’ По онова време така се наричала редовната годишна издръжка, отпускана по усмотрение на краля. Б. пр.
— Хм! — отговори д’Артанян. — В това, което казвате, има малко истина.
— Е, вие ме карате да се гордея, мили мой, ако благодарение на природната ми проницателност мнението ми може да съвпадне с мнението на човек като вас, който живее при двора.
— Но вие говорехте за него лично, а не за парите му и за средствата му.
— Това е вярно. Зад него стои кралицата.
— Все е нещо това, струва ми се.
— Но кралят не е за него.
— Едно дете?
— Дете, което след четири години ще бъде пълнолетно.
— Това е настоящето.
— Да, но то не е бъдещето, а и в настоящето з него не са нито парламентът, нито народът, тоест парите; за него не са нито благородниците, нито принцовете, тоест шпагата.
Д’Артанян се почеса зад ухото; той беше принуден да си признае, че това е не само дълбока, но и вярна мисъл.
— Вие виждате, драги ми приятелю, че все още не съм изгубил предишната си проницателност. Може би не трябваше да ви говоря така откровено: вие, струва ми се, клоните към Мазарини.
— Аз? — извика д’Артанян. — Аз? Съвсем не!
— Вие говорехте за някакво поръчение.
— Говорил съм за поръчение? Тогава съм сбъркал. Не, аз си казах също като вас: Работите се заплитат. Е, добре, да хвърлим перото на вятъра, да тръгнем към страната, към която го отнесе вятърът, и да продължим предишния живот, пълен с приключения. Ние бяхме четирима храбри рицари, четири нежно свързани сърца; да съединим отново не сърцата, които са оставали винаги неразделни, но нашата съдба и нашата смелост. Случаят е добър да придобием нещо по-добро от диамант.
— Вие имате право. д’Артанян, винаги сте имали право — продължи Арамис — и доказателството за това е, че ми хрумна същата мисъл. Само че тя ми беше подсказана от другите, тъй като нямам вашето живо и плодовито въображение; днес всички имат нужда от помощници; направиха ми се предложения; подочули са нещо за нашите знаменити някогашни подвизи и ще ви призная откровено, че коадюторът ме накара да говоря.
— Господин дьо Гонди, неприятелят на кардинала! — извика д’Артанян.
— Не, приятелят на краля — отвърна Арамис, — приятелят на краля, разбирате ли? Става дума да се служи на краля, а това е дълг на всеки благородник.
— Но кралят е с господин дьо Мазарини, мили мой!
— По необходимост, без желание; външно, не от сърце, и в това се състои клопката, която неприятелите на краля готвят на бедното дете.
— Хайде де! Но вие ми предлагате чисто и просто гражданска война, мили ми Арамис.
— Война за краля.
— Но кралят ще бъде начело на армията, където ще бъде Мазарини.
— Но той ще бъде със сърцето си в армията, която ще командува господин дьо Бофор.
— Господин дьо Бофор? Той е във Франция.
— Нима казах господин дьо Бофор? — забеляза Арамис. — Господин дьо Бофор или някой друг, господин дьо Бофор или господин принцът.
— Но господин принцът отива в армията, той е изцяло предан на кардинала.