През дебрите на Балкана

Когато ориенталките си боядисват миглите с въглен, това придава на очите им странен, меланхоличен, интересен израз. Изглежда, бояджията смяташе, че с напластяването на споменатите цветове ще стане по-красив. По тази причина или просто за по-удобно, от дълго време не беше осквернявал лицето си дори с капка вода. Подобно нещо едва ли би могло да се случи в Европа. То би принудило полицията да се намеси, защото човек с подобна външност би предизвикал обществения гняв.

Наистина беше много забавно да се наблюдава с какво удивление ме наблюдаваше той, защото аз спокойно продължих да седя на мястото си до вратата. Челото му се сбърчи, устата му широко се отвори, а ушите му сякаш щяха да прилепнат назад.

— Делим ълдъръм! (Гръм и мълнии!) Не можа да каже нищо повече. Той се запъхтя, дали от липса на достатъчно въздух или от изненада, не знам.

— Сабахънъз хаир ола! (Добро утро!) — поздравих аз, като бавно станах.

— Не ис тер сен бунда? Не арарсен бунда? (Какво правиш тук? Какво търсиш тук?)

— Сени (Теб) — отговорих му аз кратко.

— Бени? (Мен ли?) — поклати той глава.

— Евет, сени. (Да, теб.)

— Припознаваш ме!

— Едва ли. Теб човек веднага може да те познае.

Изглежда, той не усети обидата, съдържаща се в последните ми думи. Но продължавайки да поклаща глава, каза:

— Сигурно си сбъркал къщата.

— Не, не съм.

— Но аз не те познавам!

— Ще ме опознаеш.

— Кого търсиш?

— Бояджията, който е и пекар и се казва Бошак.

— Да, аз съм.

— Виждаш ли, че не греша!

— Но ти каза, че веднага си ме познал! Виждал ли си ме някога?

— Не, никога и никъде.

— Как тогава си ме познал?

— По блестящото достойнство на положението ти, четящо се по лицето ти.

Той не разбра истинския смисъл и на тези думи, защото разтегна това цветно блестящо лице в широка, доволна усмивка и каза:

— Ти си много учтив човек и имаш право. Занаятът ми е много важен. Без нас хората биха измрели, а освен това разкрасяваме и дрехите им. Какво желаеш?

— Искам да говоря с теб по една работа.

— Да не си търговец на брашно?

— Не.

— Или търгуваш с боя?

— И това не е. Работата, която имам предвид, е друга.

— Кажи каква е!

— След като се разположиш удобно. Съблечи си палтото и седни при мен!

— Да, ще го направя. Чакай ме тук!

Той излезе през същата врата насреща, през която бяха изчезнали жена му и дъщеря му. Явно там имаше още две помещения, едно зад друго, и от стигащия до мен приглушен говор на трите гласа разбрах, че споменатите персони се намират в най-задния «кабинет».

Като се върна, той спря пред мен и каза:

— Им бунда. Иштахнъз вармъ? (Ето ме. Имаш ли апетит?)

— Защо?

— Да хапнеш нещо.

— Не — отговорих аз, мислейки си за следите от тесто по панталоните му.

— А жаден ли си?

— Благодаря много!

Благодарение на водата от нощвите и чудесната шира апетитът ми напълно бе изчезнал.

— Нека тогава да говорим по нашата работа.