През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Това е невъзможно!
— О, не, дори е много лесно.
— Как ще го направиш?
— Не мога да ти го кажа, защото и ти не си откровена с мен. Исках да принудя баща ти да даде днес позволението си, днес, разбираш ли?
— И вярваш, че той ще го направи?
— Да, със сигурност. Но ти не ми се доверяваш, така че присъствието ми тук е излишно. Време е да потеглям.
Понечих да стана от мястото си, но тя застана пред мен, спря ме и каза:
— Стой, господарю! Кой си ти всъщност, та мислиш, че ще имаш такава власт над баща ми?
— Аз съм ефенди от Европа, под сянката на падишаха съм и ако искам, мога да принудя баща ти да одобри благосклонността ти към Али. Но вече нямам време, трябва да тръгвам!
— Остани още малко! Ще бъда откровена с теб.
— Умно ще постъпиш. За твое добро е. И така, кажи ми познаваш ли онзи Пимоза.
— Да, познавам го. Извинявай, че преди това ти казах друго!
— Прощавам ти. Знам, че трябва да говориш така заради баща си.
— А ще ми обещаеш ли, че няма да причиниш зло на баща ми?
— Да, обещавам ти.
— Дай ми тогава ръката си!
— Ето я. Щом обещая нещо, държа на думата си. А сега ми кажи кой е Пимоза!
— Той не се казва Пимоза, само понякога се нарича така. Той е всъщност онзи Москлан, чиято жена трябва да стана.
— Вече го знаех. А с какво друго се занимава освен с търговия на коне?
— Черноборсаджия е, а освен това е и куриер на Жълтоликия.
— Жълтоликия изпращал ли го е някога при баща ти?
— Да.
— По каква работа?
— Не знам.
— Баща ти черноборсаджия ли е?
— Не.
— Кажи ми истината!
— Не е черноборсаджия, но контрабандистите идват при него и тогава…
Тя се запъна.
— Е? Какво тогава…
— Тогава той има много стока.
— Къде? Тук в къщата ли?
— Не. В полето.
— На кое място?
— Не бива да казвам. Аз и майка ми сме се заклели да не казваме нищо.
— Не е необходимо да го правиш, защото знам мястото толкова добре, колкото и ти.
— Това е абсолютно невъзможно. Та ти си чужденец!
— И въпреки това го знам. Това е една дупка в трънаците. Тя плесна с ръце от учудване и извика:
— О, Аллах! Ти наистина го знаеш!
— Виждаш ли! Тъкмо днес там има много стока.
— Ти видя ли я?
— Да. Пълно е с килими.
— Наистина, наистина го знаеш съвсем точно! Кой ти издаде мястото?
— Никой. Откъде са килимите?
— Дошли са с кораб по море. Стоварени са в Макри и оттам нашите носачи са ги донесли до Гюмюрджина, а после и при нас.
— А закъде са определени?
— Трябва да заминат за София, а оттам продължават нататък, но не знам къде точно.
— Жълтоликия взема ли участие в тази контрабанда?
— Не. Главатарят е един силяхджия в Исмилан.
— А, така ли! Този човек има и кафене, нали?
— Да.
— Живее на улицата, водеща към село Чатак.
— Ефенди, ти познаваш ли го?
— Чувал съм за него. Знаеш ли името му?
— Казва се Деселим.
— Идва ли понякога при вас?
— Много често. Днес или утре също ще дойде.
— Сигурно заради килимите, които са в онази дупка?
— Да. Трябва да бъдат откарани.
— Той ще доведе ли носачи?
— Само няколко. Останалите живеят наблизо.
— В Джнибашлк ли?
— Тук, в съседните села.
— Кой ги събира?
— Баща ми.
— Но не той лично, нали?
— Не, изпраща младия ни слуга, който ги познава всичките.
— Човекът, който помогна на майка ти да слезе от магарето ли?
— Да. Нацапан е с какви ли не бои. Много е хитър, но и много смел човек. Чуй! Някой идва!
Вън при входа се чуваше странно пухтене и стенание.
— А бух! А бух! — изпъшка някой.
— Това е баща ми! — каза тя. — Не издавай, че съм разговаряла с теб!
В следващия момент тя изчезна натам, където бе отишла и майка й.
Бях в стаята съвсем сам с изключение на котарака, който отново се бе оттеглил в един ъгъл. Не ми беше приятно, но нищо не можех да променя. Чух няколко тежки, провлечени стъпки, както и повторно «а бух», след което той влезе.
Едва не се изплаших, като видях мъжа. Беше почти толкова дебел, колкото и висок и буквално трябваше да се провре през вратата. Облечен беше изцяло в българска носия. Панталоните, туниката и късата му аба бяха изцяло от вълнен плат, докато османлиите обичат да носят през летните месеци широки, леки ленени или памучни тъкани. Краката на пекаря също бяха увити с широки навуща, по български маниер. Прабългаринът, преминал към славянството татарин, не обича да носи друго на краката си.