Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Звучи като нещо, което можеш да прочетеш в обикновена автобиография — отбелязах.
Дилайла не обърна внимание на думите ми.
— Освен това, намеренията ти сигурно са да приспиш Белгази по начин, който да изглежда естествен.
— Някакъв отговор? — меко попитах.
— Не открихме нищо в архива си, но се натъкнахме на някои интересни сведения от публични източници, главно от списание „Форбс“. Серия статии от репортер на име Франклин Булфинч, починал не много отдавна в Токио. В публикациите му се правеше предположението, че в Япония действа наемен убиец, който е майстор да придава на убийствата вид на естествена смърт — тя замълча за миг, без да откъсва поглед от мен. — Мисля, че си имаме работа с този човек.
Които и да бяха, биваше си ги, несъмнено. Допадна ми как са използвали публичните източници. Типичните разузнавателни служби страдат от предразсъдъка, че ако нещо не носи клеймо „Строго секретно“ и не е завряно сред бледоморавите папки на службата, не си струва да се разглежда. Имал съм достъп до някои засекретени информации, както и до статиите на хора като Булфинч от целия свят. Смятам, че шпионите ще научат повече, като четат „Форбс“ и „Икономист“, отколкото журналистите от тия списания, ако получат достъп до „разузнавателните сводки“.
— За колко време става дума? — попитах.
— Не много. Два дни, може би три.
— Откъде знаеш?
— Не мога да ти кажа. Но е вярно — Дилайла отпи глътка кайпириня. — Просто ми се довери.
Засмях се.
Тя отметна глава в престорено възмущение.
— Но аз ти повярвах! Пуснах те от апартамента му, нали?
— Защото си мислеше, че имам запис. Това не е доверие, това е принуда.
Дилайла се усмихна и в очите й отново засия свойственото й чувство за хумор.
— Имаш нужда от мен, за да се добереш до Белгази, не можеш да го направиш, докато аз съм на пътя ти. Това означава, че ще трябва да ми се довериш. Защо да използваме грозна дума като „принуда“?
Пак се засмях. Имаше право. Не ми оставаха много приятни алтернативи. Щях да опитам да й се „доверя“.
Тъй като преките контакти щяха да бъдат недопустимо опасни, ние се уговорихме, ако се наложи да я видя, да залепя малък цветен стикер под бутоните на асансьорите на четвъртия етаж в „Ориентал“. Бях видял стикерите в местния магазин за канцеларски стоки. Разположението на асансьорите щеше да ми позволи незабелязано да оставя знака, а Дилайла би могла да проверява по няколко пъти дневно, без да се държи неестествено. Самият знак щеше да е толкова малък и дискретно поставен, че никой нямаше да го забележи, ако не знаеше какво да търси. Тя щеше да постъпи по същия начин, ако поискаше да ме види. Срещата щеше да стане в казиното на „Мандарин Ориентал“, по вечерно време, когато Белгази обичаше да играе в „Лишбоа“.
— Не виждам откъде Белгази може да научи, че заедно сме излезли от казиното тази вечер — каза Дилайла. — Но за всеки случай ще използваме версията, за която отначало се уговорихме: че съм отивала в „Лишбоа“ и ти си предложил да вземем заедно такси. Такситата по цяла вечер чакат на опашка пред „Ориентал“, така че даже да поиска, той няма да успее да провери версията.
— Навсякъде в казиното на „Лишбоа“ има камери — отбелязах. Исках да видя с колко хода напред мисли тя. — Записът тая вечер няма да показва, че си била там.
— Знам. Но Белгази няма достъп до записите. Ако пък имаше, щях да му кажа, че съм искала да се избавя от теб, защото ми се е сторило, че проявяваш прекалено голям интерес, затова съм отишла на пазар в хотелската аркада. Там няма камери.
— Ами аз? — попитах, макар вече да знаех отговора, просто се наслаждавах на нейната прецизност.
Дилайла сви рамене.
— Ти си азиатец, много по-трудно е да те различи човек в тълпата, затова няма да може да се каже със сигурност дали не си бил там тази вечер. А дори да можеше, откъде да знам защо си се отказал да влезеш вътре? Може изобщо да не си искал да ходиш в „Лишбоа“, а само да си се опитвал да ме сваляш. Може да си се обезкуражил, след като съм те зарязала, и да си си тръгнал.
Отпих голяма глътка от чашата си.
— Което също ще обясни защо не се поздравяваме, когато се разминаваме случайно, да речем, във фоайето на „Мандарин“. Обикновено хората, които са играли на една и съща маса за бакара и после са пътували заедно с такси, не се държат като непознати.
Тя се усмихна, очевидно доволна, че вървя в крак с нея.
— Може резултатът от нашата среща да те е разочаровал и да се цупиш.