Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Вероятно осигуряваше обща охрана на Белгази. Наблюдаваше хората, които влизат и излизат от хотела, следеше за нещо необичайно, някой подозрителен.
Инстинктът ми обаче подсказваше друго. А аз вярвам най-много на инстинкта си.
Дилайла, казах си. В стомаха ми се надигна огнен гняв. Не ме прецакват често, обаче тя ме беше преметнала. Бе ме подмамила да си мисля, че интересите ни съвпадат.
Само че те наистина съвпадаха, това беше самата истина. Обясненията й бяха логични. Поемаше излишен риск, като тръгваше срещу мен, вместо да ми се довери, че ще я изчакам, както й бях обещал. Но даже да бе решила да поеме риска, дали би го направила толкова очевидно. Неазиатец, застанал във фоайето на хотела, присвиващ очи и разтреперан от вълнение при моята поява? Не беше от нейната класа. А нея я биваше и тя си го знаеше. Нямаше да използва такъв подход.
Обаче можеше и да пропускам нещо. Не бях сигурен.
Остави. Заеми се с непосредствения проблем.
Добре. С Кейко продължихме нататък, като се усмихвахме и разговаряхме, просто двама щастливи туристи, обикалящи до замайване. Можехме да се обърнем и да излезем през задния изход. Ала това щеше да убеди съгледвача, че съм го забелязал, което щеше да ме лиши от евентуално малко предимство по-късно. Пък и се съмнявах, че ще нанесат удара си на обществено място, ако изобщо ставаше въпрос за удар. В края на краищата, Макао е полуостров, а те щяха да предпочетат място, което да им даде възможност да се измъкнат. Затова продължих към главния изход, където взехме такси за краткото пътешествие до фериботния терминал.
Стигнахме и слязохме от колата. Не забелязах нищо пред сградата, което да задейства радара ми. Във фоайето на първия етаж също. Най-удобното място да издебнеш някого тук, щеше да е на втория етаж, където пътниците се качваха на ферибота. Ако човек искаше да знае дали някой пътува за Хонконг, залата за заминаващи щеше да е единственото място за засада.
И точно там видях втория, пак арабин, брадат великан с атлетично телосложение. Носеше скъпо наглед сако и тъмни очила и стоеше до един от банкоматите във фоайето — автоматът едновременно му осигуряваше прикритие и пряка видимост към зоната за заминаващи. Отново не дадох вид, че съм забелязал нещо необичайно.
Арабите изпъкваха достатъчно много, за да ме накарат да се зачудя за миг дали не са пратени да ми отвлекат вниманието — примамки, скриващи другите играчи, в случая азиатци. Възможно, заключих, обаче малко вероятно. Никой друг не задействаше радара ми. Пък и докарването на тези хора оттам, откъдето идваха, представляваше скъп и губещ време начин да се осигури съмнителното предимство да отвлекат вниманието ми. Не, предполагах, че проблемът, пред който бях изправен, не е по-дълбок от непосредствено очевидното. Естествено, тези приятелчета знаеха, че изпъкват. Просто ме подценяваха и не си даваха сметка, че ще приема този факт за изключително сериозен и ще реагирам съответно. Изобщо не подозираха как ще разтълкувам тяхната сравнителна очебийност. Жалко за тях.
Пътуването с ферибота до Хонконг траеше час. На борда нямаше близкоизточни типове, нито някой друг, който да ми се стори съмнителен.
На хонконгския терминал Шун Так показахме паспортите си на митничарите и излязохме в главното фоайе пред портала за пристигащи.
Веднага фиксирах третия. Пак арабин, с дълга коса, мустаци, тъмносин костюм, бяла риза с разкопчана яка, стилни тъмни очила. За разлика от повечето посрещачи, които чакаха пътниците от Макао и стояха точно пред изхода за пристигащи, той небрежно се беше облегнал на парапета зад откритата централна част на фоайето. Явно се боеше да се приближи много, да не би да бъде забелязан. В опита си да намери по-скрито място обаче той само изпъкваше още повече.
Качихме се на ескалатора пред фоайето. На долния етаж трябваше да заобиколим до отсрещната страна, после да завием на сто и осемдесет градуса, за да вземем следващия ескалатор за надолу. Докато обикаляхме, видях нашия преследвач, когото бях кръстил Очилатия, да слиза с ескалатора като нас.
Спрях да надникна през витрината на един магазин за пури, преди да се кача на втория ескалатор. Обърнах се така, че Кейко да е с лице към мен и с гръб към витрината.
— Направи ми една услуга, Кейко — помолих я. — Погледни зад нас. Просто хвърли един поглед, става ли? Недей да задържаш очи върху никого. Кажи ми какво виждаш.
Тя изпълни инструкциите и сви рамене.
— Не знам, много хора. Какво да търся?
— Виждаш ли един чужденец? Прилича на арабин. Не се вторачвай в него, само се озърни натам, после продължи към други хора, към магазините. Все едно ти е скучно, докато ме чакаш да разгледам витрината и зяпаш наоколо, нали така?